Завещанието на инката
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Завещанието на инката». Краткое содержание книги:
— Защото онези хора са много силни и хитри, а ние нямаме никакви средства, за да подемем борбата и да я доведем до победен край.
— Силни и хитри! — изсмя се старецът дрезгаво. — Те използват силата си, за да се разкъсват помежду си, а хитростта им не е нищо друго освен коварство, което унищожава самите тях. Нима в страната няма постоянно бунтове? Почакай още малко и тогава хората ще закопнеят за някой избавител, а избавителят ще бъдеш ти, повелителю.
— Откъде ще взема войници, за да победя?
— Всички червенокожи мъже ще бъдат с теб!
— А откъде ще намеря пари, необходими на всеки военен предводител? Червенокожите народи са бедни.
— Но ти си богат, богат като никой друг!
— Аз? Богат? — попита младежът невярващо.
— Да, богат, безмерно богат — отвърна старецът. И като тупна с длан по ловната си чанта, продължи: — Ей тук нося завещанието на върховния инка, чийто единствен и законен наследник си ти. Откакто баща ти умря, то е все у мен и ще го отворя, когато му дойде времето. Но погледни, повелителю, дупката е разкопана и оръжията ни се показаха.
Той беше изхвърлил пръстта навън и започна да вади предметите от ямата. В нея имаше два кожени колчана, пълни със стрели, две дълги копия и два лъка, единият от които, направен изцяло от прозрачно рогово вещество, бе с непозната и странна изработка. Най-накрая Ансиано измъкна и един черен боздуган, който, изглежда, беше от лакирано желязо. Всеки от двамата се въоръжи с по едно копие, колчан и лък. Младият инка взе лъка, изработен от рогов материал, който на дължина достигаше почти два метра. Освен това негов бе и боздуганът. Той го окачи на пояса си, и то от лявата страна, на мястото, където обичайно се носи сабя. Начинът, по който боравеше с боздугана, пораждаше предположението, че е доста тежък.
Старецът се изправи. Той кимна сериозно на младежа и каза:
— Този лък и този хуманчуай са единствените предмети, преминали в ръцете ти от синовете на слънцето. Обичай ги и ги цени, повелителю! Преди малко рече, че си бил беден. Затова ще ти кажа нещо, което досега съм пазил в тайна. Във войската на синовете на слънцето върховният инка, както и всеки военачалник, е носил освен другите си оръжия и един тежък назъбен боздуган, наричан хуманчуай. Обикновените воини са имали бойни секири от бронз. Боздуганът на пълководците е бил сребърен, а боздуганът на върховния инка е бил от чисто злато. Този хуманчуай, който виси на пояса ти, е бил собственост на такъв инка. Направен е от самородно злато.
— От злато? — попита учуденият младеж, който взе боздугана и започна да го оглежда. — Но той е тъмен като желязо!
— Понеже е покрит с тънък слой лак. Засега по теб все още не бива да се вижда оръжие със златен блясък. Но по-късно то ще осветява в ръката ти пътя на твоите воини. Било е спасено по време на бягството на прадедите ти.
— Даже и да е златен този боздуган — поклати глава младежът, — той вече не е опасен за никой неприятел. Сега оръжията са много по-различни от оръжията по онова време! Какво са хиляда боздугана срещу петдесет пушки или едно-единствено оръдие! Откакто купи в Монтевидео тези две пушки, знам колко слаби са били нашите досегашни оръжия.
— Не мисли така! Шумът на барута те издава на твоя неприятел, а стрелата е мълчалива. С нея можеш да избиеш мнозина, преди да разберат къде се намираш. Но да вървим, повелителю, за да се доберем вечерта до място с вода, където ще можем да утолим жаждата си!
Преди месеци, когато напускаха дивите местности, двамата бяха закопали тук оръжията си с изключение на ножовете и сега отново ги изровиха. Тъй като не счетоха за необходимо да заринат дупката, те я оставиха да зее и продължиха прекъснатото си странстване. Нямаха коне. Завръщаха се пеша в своята далечна родина, Напускайки лагуната, те поеха пак пътя си покрай гората. Имаха да носят твърде много неща, обаче това никак не се отразяваше върху бързината на крачките им. Старецът, надхвърлил стоте, вървеше бодро до спътника си, като млад трийсетгодишен мъж. Младежът го бе нарекъл «Ансиано», една испанска дума, означаваща «много стар човек», «старец». Впрочем известно е, че сред индианците в Кордилерите често се срещат хора, които са прехвърлили стоте години.
Там, където вървяха двамата, гората се отдалечаваше от реката, така че помежду двете оставаха обширни поляни, по чиито ниски треви можеше лесно да се върви. Те затърсиха някоя от споменатите вече естествени просеки в гората, за да се отправят в друга посока. След около два часа достигнаха една от тях, която, изглежда, водеше право на север. Беше тясна и ширината й възлизаше най-много на четиридесет крачки. Двамата тръгнаха по нея.