Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
„В такъв случай, каква е истината зад всичко това?“ — се запита Толонен.
Истинската причина за смъртта на Лу Кан? Значи всичко това беше опит да се предизвикат Седмината? Да ги накарат открито, без всякакво завоалиране да упражнят властта си над света? Да изправят Камарата срещу Седмината и да принудят хората да избират? Ако беше така, той разбираше защо Тангът е толкова предпазлив.
Отново вдигна поглед и срещна очите на Танга.
— Гнусна работа е тази, нашата, ЧИЕ ХСИЯ. Трябва да се разправяме честно и справедливо с измамници и мошеници — той въздъхна горчиво. — Тези хлебарки пред нас само се кланят и любезничат, а зад гърба ни не крият, че кипят от злоба. Усмихват се, но всъщност искат да умрем.
Тангът се усмихна тъжно.
— Да, така е, Кнут. Ала такъв е този свят. Такива са хората. Така действат. А това само по себе си е достатъчна причина за съществуването на Седмината, нали? Без нас щеше ли да има мир, за който са се борили бащите на нашите бащи? Какво щеше да стане с десетхилядигодишния Град, който са построили? Ние с тебе знаем, ти и аз. Варварите щяха да го срутят — ниво след ниво — и да построят на неговото място нещо грубо и мрачно.
Толонен наклони глава в съгласие, но всъщност си мислеше за онзи великан Кар, и за Ямата там, под Мрежата, където открито се биеха за живота си под разяждащата ярка светлина. Той беше звяр от по-чиста порода. Много по-чиста от тази на Леман и подобните нему. За първи път майорът беше сгрешил — генералът мигновено беше забелязал това. В поведението на всеки човек ИМАШЕ чест, дори и под Мрежата. Кар и мъртвецът, Чен — те със сигурност бяха убийци, но не бяха ли убийци и всички войници, щом ставаше въпрос? Как убиваш — това беше важното. Дали се изправяш срещу противника като мъж срещу мъж и оставяш да победи по-силният и сръчният, или се примъкваш като крадец сред сенките, за да пронижеш гърба на заспалия с отровно острие.
„Да — помисли си той, — всъщност аз би трябвало да мразя липсата на откритост във всичко това — маските, номерата, безкрайните слоеве посредничество. И все пак и аз съм научен на заобикалки — научен съм да бъда също толкова хитър, колкото онези, срещу които се боря.“
— Що се отнася до Уайът, ще подпиша заповедта за арестуване още преди да си тръгнеш. Има ли и още нещо, Кнут?
— Имам още два проблема, ЧИЕ ХСИЯ.
— Е?
— Първият е една молба — генералът подаде един от документите на Танга. — След седмица Хан Чин, вашият най-голям син, навършва 16 години и става мъж. Моето желание е да му подаря нещо достойно за случая.
Толонен затихна и загледа как Ли Шай Тун разгръща листа копринена хартия. След миг Тангът вдигна поглед. Усмивка огря лицето му.
— Кнут, но това е твърде голям дар?!
Генералът сведе глава.
— Хан Чин един ден ще бъде Танг. И макар той свободно да се разпорежда с вашите конюшни, ЧИЕ ХСИЯ, време е според мен да притежава свой собствен кон. Чрез ездата човек се учи как да управлява.
Тангът все още се усмихваше. Кон — това беше дар, достоен за принц. В цялото Чун Куо имаше най-много две хиляди чистокръвни коня. Дори и баснословно богат човек, какъвто бе генералът, трудно би могъл да си позволи да купи кон. Ли Шай Тун се взира още миг в Толонен, после направи нещо, което правеше крайно рядко — сведе глава.
— Тогава нека бъде тъй, стари приятелю. За моето семейство е чест да приеме твоя дар. А Хан Чин ще се зарадва много.
Лицето на генерала бе пламнало от гордост и радост. Тангът отново сгъна документа.
— А вторият проблем?
— А… Става въпрос отново за дар, но този път за мен — той се поколеба, след това протегна на Танга и втория документ. — Има един човек, който бих искал да взема на служба при себе си. Името му е Кар.
Същата вечер Низшият секретар Леман призова всички делегати и представители, съчувстващи на неговата кауза, в кабинета си на мансардния етаж в Камарата на хилядата свободи във Ваймар. В дългата претъпкана зала цареше мрачна тишина. Леман седеше на стола си и с едната ръка разсеяно подръпваше плитката си; на бюрото пред него лежеше разтворено копие от заповедта за арестуване, а на лицето му бавно се изписваше гняв.
— Не мога да повярвам! — каза той най-накрая с тих, овладян глас. После вдигна документа и го разгърна пред другите. — Има ли тук някой, който да вярва на ТОВА?
Разнесе се смаяно, невярващо мърморене. Депутатите поклатиха глави.
— Но трябва да съществува някакво доказателство, Пьотър. Дори и Тангът не би посмял да предприеме нещо без ясно доказателство.