Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
— Сигурен ли си, Фест? Би ли се заклел?
Фест го погледна право в очите. Отговори веднага и без колебание:
— Да, сър!
Толонен се замисли за момент. После се премести и застана право срещу Еберт.
— Приятели сме с баща ти повече от петдесет години, Ханс. Държал съм те на ръце, когато беше бебе. Играл съм си с тебе като дете. И винаги съм се гордял с тебе като мой войник. Но към тебе е отправено сериозно обвинение. Такова, че трябва или да го приемеш, или да го отхвърлиш напълно.
— Сър? — Еберт изглеждаше озадачен.
Хаавикко понечи да тръгне напред, после отстъпи. ЛЪЖЦИ! НАГЛИ ЛЪЖЦИ!
Толонен се обърна и погледна Хаавикко. След това с тих, студен глас повтори какво му бе казал Хаавикко, като през цялото време не откъсваше очи от него. Когато свърши, се полуизвърна и погледна Еберт.
— Е, кадет Еберт? Какво имате да кажете?
Еберт изглеждаше съвсем стъписан. Не каза нищо — чисто и просто поклати глава. Фест отговори вместо него — лицето му пламтеше от гняв и негодувание:
— Но това е скандално, сър! Еберт не е казвал нищо подобно! Това са просто злобни дрънканици, сър! От яд го е казал! Опитва се да си го върне на Еберт по непочтен начин!
Еберт беше свел ниско глава. Когато вдигна очи, по лявата му буза се стичаше сълза.
— Генерал Толонен… — започна той.
— Не! Стига! — Толонен се изпъна в цял ръст. — Фест, Еберт, бъдете така любезни да напуснете стаята. Чух достатъчно.
Аксел, неспособен да повярва какво се бе случило, ги гледаше как излизат и щом генералът се обърна с лице към него, забеляза как Еберт се усмихва триумфално на Фест. После вратата се затвори и той остана сам с генерала.
— Чу какво казаха те, Хаавикко. Искам обяснение.
Аксел сви рамене.
— Те лъжеха, сър. И двамата. Фест прикриваше Еберт…
Толонен го изгледа студено, след това поклати глава.
— Внимавай, Хаавикко. Не повтаряй грешката си. Знаеш, че за това мога да те пратя на военен съд. Да те уволня. Единственото, което ме спира, е обещанието, което съм дал на покойния ти баща.
Старецът скръцна със зъби и отмести поглед. Разочарованието му от Хаавикко бе изписано ясно на лицето му.
— Имах по-добро мнение за тебе… — Той се разсмя — с остър, горчив смях — и му обърна гръб. — Махай се от очите ми, Хаавикко. Веднага. Ще получиш друг пост.
Три часа по-късно Аксел седеше в Бюрото на охраната на най-ниското ниво в Бременската крепост и чакаше нови заповеди. Сандъчето му — всичко, което притежаваше на този свят — бе оставено в една задна стая надолу по коридора. За да си убие времето, бе заместил дежурния офицер и го бе пратил да донесе ЧА и за двамата. Деветите вечерни звънци тъкмо бяха отекнали и сега беше тихо.
Външно той изглеждаше съвсем спокоен, седнал там, в приемната. Отвътре обаче все още кипеше. Изпълваха го гняв, огорчение, съжаление за действията на генерала. Генералът бе направил онова, което трябваше да направи, и на негово място той сигурно би постъпил по същия начин. Но това не му помагаше. С него се бяха отнесли страшно несправедливо и той се чувстваше така, сякаш душата му е цялата в отворени рани. Не искаше справедливост, а отмъщение. Щеше му се да ги убие. Бавно и мъчително. Първо Фест, после Еберт.
„Невъзможно“ — помисли си той горчиво. Но дори и да ги убиеше, за възмездие щяха да затворят всички негови най-близки. Сестра му, лелите, всички. До трето коляно, както изискваше законът.
Погледна надолу, надвит за момент от тези мисли, после отново вдигна очи — беше чул някакъв шум.
Един мъж-ХАН се поклони ниско пред бюрото, след това срещна погледа му. Беше на ръба на изтощението, дрехите му воняха.
— Имам нужда от защита — каза той. — Опитват се да ме убият.
Аксел впери поглед в него — чувстваше се изпразнен.
— Този свят е свят на злото — изрече той и посочи един стол в далечния край на приемната. — Седнете. Дежурният офицер ще говори с вас след малко.
Наблюдаваше как дребничкият ХАН се обръща и тръгва към стола, после отклони очи и престана да му обръща внимание.
Минута по-късно се върна и дежурният офицер.
— Имаш късмет, Хаавикко — той му подаде купичка ЧА от подноса, след това извади запечатан пакет от джоба на якето си и го постави на бюрото пред него. — Тъкмо пристигна. Новото ти назначение.
Аксел се взря за миг в пакета, взе го и счупи печата. Прочете го и наведе глава — по лицето му за малко се изписа отвращение. Англия! Пращаха го в Англия, в най-затънтения край!
Набута заповедта за назначение в джоба на туниката си, прикри горчивото си разочарование и пресуши купичката на един дъх.