Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Ах, тия глупави фризури! До истинската си дъщеря не можеш да се докоснеш, а галиш косите на умрели жени. Ами ти, Долинка — обърна се той към по-голямата си дъщеря, — какво прави твоят юнак?
— Нищо, татко — отвърна Доли, която разбра, че става дума за мъжа й. — Все ходи, почти не го виждам — не можа да не прибави тя с иронична усмивка.
— Ами не е ли отишъл още на село да продава гората?
— Не, все се кани.
— Виж ти! — рече князът. — Значи, и аз да се стягам за път? Слушам — каза той към жена си и седна. — А ти, Катя — обърна се той към по-малката си дъщеря, — като се събудиш някой прекрасен ден, кажи си: та аз съм съвсем здрава и весела и ще идем пак с татко сутрин рано да се разхождаме по студа. А?
Изглежда, че това, което каза бащата, беше много просто, но при тия думи Кити се смути и се обърка като заловен престъпник. „Да, той знае всичко, всичко разбира и с тия думи ми казва, че макар да е срамно, трябва да понеса своя срам.“ Тя не можа да се опомни и да отговори нещо. Понечи да заговори, но изведнъж се разплака и изскочи из стаята.
— Такива са твоите шеги! — нахвърли се княгинята върху мъжа си. — Ти винаги… — започна тя укорните си думи.
Князът слуша доста дълго укорите на княгинята и мълчеше, но лицето му все повече и повече се чумереше.
— Тя е за съжаление, горката, за съжаление е, а ти не можеш да разбереш, че й става мъчно при всяко загатване за причината на болката й. Ах, как може човек да се излъже толкова в хората! — каза княгинята и от промяната в тона й Доли и князът разбраха, че говори за Вронски. — Не разбирам как може да няма закони срещу такива долни, неблагородни хора!
— О, да не бях те слушал! — мрачно каза князът, като стана от креслото и сякаш искаше да излезе, но се спря на вратата. — Закони има, майко, и щом ме предизвикваш, ще кажа кой е виновен за всичко: ти, ти и само ти! Закони срещу такива вагабонти винаги е имало и има! Да, ако не беше станало така, както не трябваше да стане, макар че съм стар, бих извикал на дуел тоя франт. Да, а сега я лекувате, мъкнете тия шарлатани.
Изглежда, че князът имаше да каже още много неща, но щом чу неговия тон, княгинята веднага утихна и се разкая, както ставаше винаги при сериозни въпроси.
— Alexandre, Alexandre — пошепна тя, като се поотмести, и се разплака.
Щом тя се разплака, князът също утихна. Той пристъпи до нея.
— Е, стига, стига! Зная, че и на тебе ти е тежко. Какво да се прави? Няма по-голямо нещастие. Бог е милостив… благодари на Бога… — каза той, без да знае вече какво приказва, отвърна на мократа целувка на княгинята, която почувствува на ръката си, и излезе от стаята.
Още щом Кити излезе разплакана от стаята, майчиното чувство на Доли веднага й подсказа, че тая работа е женска и се приготви да я свърши. Тя си свали шапката и като събра моралните си сили, приготви се да действува. Когато майка й се нахвърли върху баща й, тя се опита да я спре, доколкото й позволяваше почтителността на дъщеря. Когато князът избухна, тя мълчеше; срамуваше се заради майка си и изпитваше нежност към баща си за възвърналата се веднага негова доброта; но когато баща й излезе, тя се приготви да направи главното, което бе необходимо — да отиде при Кити и да я успокои.
— Отдавна исках да ви питам, maman: знаете ли, че когато беше тук последния път, Левин е искал да направи предложение на Кити? Той казал това на Стива.
— Е, та какво? Аз не разбирам…
— Но може би Кити му е отказала?… Не ви ли е казала нещо?
— Не, не ми е казвала нито за единия, нито за другия; тя е много горда. Но аз зная, че всичко е от това…
— Да, представете си, ако е отказала на Левин — а тя не би му отказала, ако не беше оня, аз зная… И после той я излъга така ужасно.
На княгинята й бе твърде страшно да си спомня колко много е виновна пред дъщеря си и затова се разсърди.
— Ах, вече не разбирам нищо! В днешно време всички искат да бъдат самостоятелни, не казват нищо на майките си, а след това виж, че…
— Maman, ще отида при нея.
— Иди. Нима ти забранявам? — каза майка й.
III
Когато влезе в малкия кабинет на Кити, една хубавичка, розова, с украшения vieux saxe20, стаичка, също така свежа, розова и весела, каквато бе самата Кити преди два месеца, Доли си спомни с каква радост и любов миналата година подреждаха заедно тая стаичка. Сърцето й изстина, когато видя Кити, седнала на един нисък стол близо до вратата и втренчила неподвижните си очи в ъгъла на килима. Кити погледна сестра си и студеният, донейде суров израз на лицето й не се промени.
20
Стар саксонски фарфор.