Франкенщайн (Или новият Прометей)
- Автор: Шелли Мэри Уолстонкрафт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Франкенщайн (Или новият Прометей)». Краткое содержание книги:
— Какво искаш да кажеш? С мен шега не бива — искам отговор! Ако нямам близък и любим човек, ще се отдам на омраза и порок; обичта на друго същество ще премахне причината за моите престъпления и аз така ще изчезна от света, че никой никога няма да чуе за мен. Моите злодеяния са плод на принудителната ми самота, която ненавиждам; а добродетелите ми неминуемо ще разцъфтят, щом започна да живея в разбирателство с равен на себе си. Аз ще усещам привързаността на едно мислещо същество и ще се превърна в звено от веригата на живота и събитията, от която сега съм изключен.
Помълчах малко, за да размисля над думите му и всички негови доводи. Помислих си за добродетелите, показани от него в началото на жизнения му път и за това как всичко е било изличено от погнусата и презрението, с които са се отнесли към него покровителите му. Не забравих също и за силата и заплахите му: едно същество, научено да живее в ледените пещери и да бяга от преследвача си по ръба на непристъпна пропаст, притежава способности, с които е невъзможно да се пребори човек. След дълги размисли стигнах до извода, че справедливостта, която дължа както на него, така и на ближните си, изисква да изпълня молбата му. Затова се обърнах към него и казах:
— Ще изпълня желанието ти, ако ми дадеш тържествена клетва да напуснеш завинаги Европа и всяко населено място веднага щом ти предам жена, която да сподели изгнанието ти.
— Кълна се — извика той — в слънцето, в синьото небе, в огъня на любовта, пламтящ в гърдите ми, че ако изпълниш молбата ми, няма да ме видиш, докато те съществуват. Връщай се у дома и започни работа — аз ще следя как напредваш с неописуемо напрежение и знай едно — щом свършиш, ще се появя.
Като произнесе тези думи, той веднага изчезна, сякаш се страхуваше да не променя решението си. Видях как се спусна надолу по планината по-бързо от летящ орел; след малко се изгуби сред вълнистото море на ледовете.
Разказът му бе продължил през целия ден и когато си тръгна, слънцето вече залязваше. Знаех, че трябва незабавно да сляза в долината, за да не ме завари нощта, но на сърцето ми беше тежко и това забавяше вървежа ми. Потънал в мисли за станалото през деня, с голямо усилие преодолявах лъкатушните тесни пътечки, като внимавах да не стъпя накриво. Беше вече дълбока нощ, когато стигнах до мястото за почивка по средата на пътя и приседнах до чешмата. Между разкъсаните облаци проблясваха звезди, зад гърба ми се издигаха черни ели, а тук-таме на пътя се търкаляха съборени дървета. Беше сурова и величествена картина, която ме наведе на странни мисли. Заплаках горчиво, скръстих ръце в отчаяние и възкликнах: „О, звезди, облаци и ветрове — вие се надсмивате над мен! Ако наистина ви е жал за мен, лишете ме от чувства и памет, превърнете ме в нищо, ако ли не — изчезнете и ме оставете в пълна тъмнина!“
Това бяха несвързани и мрачни мисли, но не мога да ви опиша колко ме гнетеше вечното проблясване на звездите и как се вслушвах във всеки полъх на вятъра, като че беше злокобен сироко, заплашващ ме с гибел.
Съмна се, преди да стигна в село Шамуни, и без да си отдъхна, продължих за Женева. Дори самият аз не бях наясно с чувствата в гърдите ми — те ми тежаха като планина и тяхната огромност притъпяваше дори страданията ми. В такова състояние се прибрах у дома при близките си. Измъченият ми вид и обезумелият поглед силно ги разтревожиха, но аз не отговорих на въпросите им, а и почти нищо не казах. Имах чувството, че над мен тегне проклятие, че нямам право да търся съчувствието им, че никога вече няма да се насладя на тяхното общество. Ала дори и в такъв един момент ги обичах до самозабрава и реших, за да ги спася, да се посветя на омразната задача. Перспективата за тази работа караше всяка друга страна от живота да ми изглежда като сън — само тази мисъл ми се струваше реална.
ГЛАВА XVIII
Минаваха ден след ден, седмица след седмица, откак се завърнах в Женева, а все не можех да събера достатъчно смелост, за да се заловя за работа. Страхувах се от отмъщението на демона, излъган в надеждите си, но въпреки това не бях в състояние да преодолея погнусата си от натрапената ми задача. Оказа се, че не мога да създам жена, без отново да посветя месеци на обстойни проучвания и изследвания. Бях чул за някакви открития, направени от английски учени; сведенията за тях можеха да се окажат от съществено значение за успеха на моята работа и често си мислех да помоля баща ми да даде съгласието си да посетя с такава цел Англия. Ала се залавях за всеки предлог само и само да отложа първата крачка към едно начинание, чиято спешност започна да ми се струва все по-съмнителна. В мен наистина бе настъпила промяна — здравето ми, силно разклатено от всичко преживяно, се бе възстановило, а духът ми, непомрачаван от спомена за злополучното обещание, съответно се извисяваше. Баща ми наблюдаваше с удоволствие тази метаморфоза и започна да мисли за едно: как най-добре да изтръгне остатъците ох моята печал, която се връщаше от време на време на пристъпи и закриваше изгряващото слънце с безпросветен мрак. В такива моменти търсех убежище в пълна самота. Прекарвах по цели дни на езерото, сам в малката си лодка, мълчалив и безучастен, съзерцавах облаците, заслушан в плисъка на вълните. Но свежият въздух и яркото слънце почти винаги ми възвръщаха душевния покой и когато се прибирах у дома, отговарях на поздравите на близките си с по-широка усмивка и олекнало сърце.