Диамантената ера
- Автор: Стивънсън Нийл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
Сградата беше висока и тясна, за да се възползва максимално от ценната поземлена собственост на Шанхай, поради което сценичният отвор имаше почти четвъртит ъгъл на гледане, също като при някой много стар телевизор. Над него се виждаше бюстът на някаква отдавна забравена френска актриса, издигнат върху позлатени подпори под формата на крила, украсен с херувимчета с фанфари и лаврови венчета. Таванът представляваше кръгла фреска, на която бяха изрисувани музи, разположени в разветите си роби. В средата му висеше един огромен полилей; жълтеникавите му крушки бяха заменени с някакви нови приспособления, които не изгаряха, и сега той хвърляше равномерна светлина върху редовете от мънички, проскърцващи седалки, гъсто подредени на партера. Имаше още три балкона, както и три етажа с частни ложи, като на всяко ниво имаше по две от лявата страна и две от дясната. Фасадите на всички ложи и балкони бяха изрисувани със сцени от класическата митология, като преобладаващият цвят както при тях, така и навсякъде другаде из театъра, беше типично френското синьо на яйцето на червеношийка. Театърът беше буквално претъпкан с гипсови изделия, поради което физиономиите на херувимчета, натруфени римски богове, безизразни троянци и тем подобни през цялото време изникваха от колони, софити и корнизи и те хващаха в крачка. Голяма част от тези произведения бяха надупчени от куршумите на надъханата червена охрана по времето на Културната революция. Като се изключат дупките от куршуми, „Парнас“ иначе беше в доста прилично състояние, макар че по някое време през двайсети век вертикално до ложите и хоризонтално пред балконите бяха монтирани дебели черни тръби за прикачване на прожекторите. Прожекторите вече представляваха дискове с големината на монета — фазово-честотни устройства, които си имаха свои собствени батерии, можеха да се залепят навсякъде и да се управляват с радиостанция. Тръбите обаче си бяха останали там и заради тях винаги се налагаха един милион обяснения, на туристите.
Всяка от дванайсетте ложи си имаше отделна врата, както и подвижна завеса отпред, за да могат хората вътре да имат някакво уединение между отделните части на пиесите. Менажерите на театъра бяха направили така, че завесите да бъдат проядени от молци, за да ги сменят с подвижни звукоизолирани екрани, бяха махнали седалките и ги бяха свалили в мазето. И сега всяка ложа се бе превърнала в индивидуална стая под формата на яйце с размерите на сцена за тяло. Тези дванайсет сцени докарваха седемдесет и пет процента от приходите в кеш на театър „Парнас“.
Миранда винаги пристигаше в сцената си половин час по-рано, за да направи една бърза проба на мрежата си. Нанозитите не бяха вечни — статичното електричество и космическите лъчи можеха да ги извадят от строя и ако човек позволеше на инструмента си да се развали от единия мързел, по-добре да не се наричаше интерактор.
Миранда бе украсила мъртвите стени на сцената си с плакати и фотографии на изпълнители на роли — предимно актриси от пасивите на двайсети век. В единия ъгъл имаше стол за ролите, които изискваха да седи. Имаше освен това и малка масичка, където тя постави тройното си кафе със сметана, двулитрова бутилка с минерална вода, както и кутийка с бонбончета за гърло. След това се разсъблече, докато остана по черно трико и чорапогащи, като закачи дрехите си за навън на едно дръвче до вратата. Някой друг интерактор можеше да се съблече гол, да си остане по обикновените дрехи или да облече нещо, което пасва на ролята, която щеше да играе, ако имаше късмета да знае предварително коя ще е тя. Сега засега обаче Миранда никога не беше предизвестявана. Имаше заявена поръчка за Кейт в интерактивната версия на „Укротяване на опърничавата“ (което беше една касапска боза, но пък доста популярна сред определена прослойка от потребителите-мъже); Скарлет О’Хара от интерактива „Отнесени от вихъра“; една двойна агентка на име Илзе от трилър за шпионаж, чието действие се развива на влак, пътуващ през нацистка Германия; и Рия — девойка нео-викторианка, изпаднала в най-различни затруднения, в „Пътя на коприната“ — приключенска романтична комедия в интерактивна версия, чието действие се развива в гадната част на съвременен Шанхай. Тя сама беше създала тази роля. След като се бяха появили добри отзиви („един забележително Риялистичен портрет от новоизгрялата звезда Миранда Редпат!“), тя я бе играла в продължение на два месеца, макар че цената й беше станала толкова солена, че повечето потребители си избираха някоя от дубльорките или се принуждаваха да гледат пасивно за една десета от сумата. Разпространителят обаче беше оплескал нещата с връзките с обществеността, когато се бяха опитали да го пуснат и на пазара извън Шанхай, поради което „Пътя на коприната“ сега бе изпаднал в забрава, а междувременно хвърчаха глави.