Диамантената ера
- Автор: Стивънсън Нийл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
— Много скоро ние ще се намесим в живота на господин Хакуърт и д-р Х. и ще научим нещо повече, като видим как реагират. Аз ще обмисля как е най-добре да направим това. Междувременно нека да помислим за момиченцето. Чанг, иди до апартамента й и разбери дали е имало някакви неприятности — дали се навъртат ня какви подозрителни типове.
— Сър, с цялото ми уважение към вас, искам да ви кажа, че всички, които живеят в сградата на момиченцето, са подозрителни.
— Знаеш какво имам предвид — погледна го съдията с известно снизхождение. — Сградата би трябвало да си има система за филтриране на нанозити от въздуха. Ако тя работи както трябва и ако момиченцето не изнася книгата си извън сградата, то тогава тя ще остане незабелязана за тях. — Съдия Фенг направи една черта в праха върху корицата на книгата и стри тонера между пръстите си. — Говори със собственика на сградата и му кажи, че въздушно-филтриращата му система ще бъде прегледана, но това е действителна проверка, а не просто изнудване за подкуп.
— Да, сър — отвърна Чанг. Той бутна назад стола си, стана, поклони се и излезе от ресторанта, като се спря само за да си вземе една клечка за зъби от кутийката до изхода. Щеше да е напълно в реда на нещата, ако си бе довършил обяда, но Чанг още преди това беше изразил загриженост за състоянието на момиченцето и очевидно не искаше да губи и минута време.
— Госпожице Пао, поставете подслушващи и записващи устройства в апартамента на момиченцето. В началото ще сменяме и прослушваме касетите всеки ден. Ако книгата не бъде намерена скоро, ще започнем да ги сменяме веднъж в седмицата.
— Да, сър — отвърна госпожица Пао. Тя нахлузи феноменоскопските си очила. От очите й започнаха да се отразяват цветни петна, когато тя потъна в някакъв интерфейс. Съдията отново си наля чай, обви чашата с две ръце и отиде да се разходи по края на терасата. Имаше да мисли за много по-важни от това момиченце и книгата му неща; подозираше обаче, че отсега нататък няма да мисли за почти нищо друго.
Преди европейците да се вкопчат здраво в Шанхай, той беше едно заградено със зид село край реката Хуанг Пу на няколко километра от мястото, където тя се сливаше с делтата на Янгцзе. Голяма част от архитектурата беше в изискания стил на династията Минг: частни градини за богатите семейства, търговски улици тук-там, които просто скриват бедняшките квартали, изискана и главозамайваща чайна, издигнала се в центъра на някой остров по средата на някое езеро. В по-ново време стената беше срутена и върху основите й бе построен нещо като околовръстен път. Старата френска концесия се бе увила около северната страна и в онзи квартал, на един ъгъл, който гледаше право към стария град от другата страна на шосето, в края на 1800-а година беше изграден театър „Парнас“. Миранда бе работила там около пет години, но преживяванията бяха толкова наситени, че често й се струваше, че са били само някакви си пет дни.
Европейците бяха построили „Парнас“ по времето, когато още били достатъчно сериозни и не се чувствали виновни за това, че са европейци. Фасадата беше съвсем класическа: галерия с колони под формата на три-четвърти от окръжност на ъгъла на улицата, колоните бяха коринтски и до една направени от бял варовик. Галерията беше заобиколена от бяла тента — от около 1990 г. — по чиито краища имаше тръби за лилаво и розово неоново осветление. Щеше да бъде много лесно да я свалят и заменят с нещо медиатронно, но им бе забавно да изтеглят бамбукови стълби от магазина отдолу и да подменят на място големите изкуствени букви, за да рекламират това, което щеше да става същата вечер. Понякога спускаха големия медиатронен екран и прожектираха филми, при което западняците пристигаха от всички краища на Великия Шанхай, пременени в смокингите и вечерните си рокли, сядаха в тъмното и гледаха „Казабланка“ или „Танцуващият с вълци“. И поне два пъти месечно трупата на „Парнас“ наистина излизаше на сцената и го правеше: за една нощ бяха по-скоро актьори, отколкото интерактори, използваха прожектори, театрален грим и костюми. Най-трудно беше да се накара публиката да повярва; в случай че не бяха театрални запалянковци, те задължително искаха да изтичат на сцената и да участват, което разваляше цялата работа. Театърът на живо беше знак за старомоден и особен вкус, нещо като слушането на грегориански песнопения, и освен това не носеше никакви приходи. Сметките си театърът плащаше с помощта на интерактивите.