Диамантената ера
- Автор: Стивънсън Нийл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
— Като уши на прилеп! — възкликна Чанг и проследи с върха на една китайска пръчица сложните завъртулки. Съдията мълчеше, но за пореден път се увери, че подобни внезапни прозрения са коронният номер на Чанг.
— По всяка вероятност използва ехолокация, също като прилепите — призна и госпожица Пао. — Другият, както виждате, е със съвсем различен дизайн.
Другото червейче приличаше на въздушен кораб, но както си го е представял Жул Верн. Беше с обтекаема, капкообразна форма, имаше две функционални пипала, прилепени плътно към корпуса, а също така и дълбока цилиндрична вдлъбнатина в носа, която според съдия Фенг беше окото му.
— Това вижда в ултравиолетовия обхват на светлината — обясни госпожица Пао. — Въпреки големите им различия, и двете вършат едно и също: търсят книги. Когато попаднат на някоя, се приземяват върху корицата, пропълзяват до ръба, след което се пъхат из страниците, и проверяват вътрешната структура на хартията.
— Какво толкова търсят?
— Няма как да се разбере, докато не се разглоби вътрешната им компютърна система и не се декомпилира програмата им — което е много трудно — отвърна госпожица Пао с едно типично за нея сдържано изказване. — Когато разберат, че са попаднали на някоя нормална книга със стария тип хартия, се дезактивират и се превръщат в прах.
— Значи в момента в Земите под аренда има много мръсни книги — отсече Чанг.
— Първо на първо, книгите не са чак толкова много — обясни съдия Фенг. Госпожица Пао и Чанг се засмяха, но съдията не изглеждаше като да си прави някаква шега. Това си беше просто наблюдение. — Вие какви заключения си правите, госпожице Пао? — попита съдията.
— Две различни страни претърсват Земите под аренда за една и съща книга — отвърна госпожица Пао.
Не беше необходимо да пояснява, че обект на това претърсване е вероятно книгата, която беше открадната от господина на име Хакуърт.
— Имате ли някакви предположения за идентичността на тези две страни?
Госпожица Пао отвърна:
— Разбира се, нито едно от двете устройства не носи знака на производителя си. По това с ушите като на прилеп е изписано навсякъде д-р Х.; повечето от характеристиките му сякаш са резултат от еволюция, а не произведени, а „Циркът“ на доктора не е нищо повече от едно усилие да се събират еволюирали червейчета, които притежават полезни характеристики. На пръв поглед другото устройство може да е било произведено от който и да било от машиностроителните заводи, принадлежащи към основните филозони — като Нипон, Нова Атлантида, Индустан, Първата разделена република могат да бъдат първите заподозрени. При едно по-внимателно вглеждане обаче, се открива ниво на елегантност…
— Елегантност?
— Извинете ме, Ваша светлост, този термин не може да се обясни много лесно — има едно неизречимо качество при някои технологии, което производителите обикновено описват като прилично, приятно от техническа гледна точка или добро попадение — това са все знаци, че е било направено с много желание от някой, който е бил не просто мотивиран, ами и вдъхновен. Това е и разликата между инженера и спеца.
— Или между инженера и артифекса? — попита съдия Фенг.
По лицето на госпожица Пао премина нещо като усмивка.
— Страхувам се, че съм вкарал онова малко момиченце в много по-голяма каша, отколкото въобще съм предполагал — поклати глава съдията. Той нави обратно листа и го върна на госпожица Пао. Чанг пък постави чашата чай обратно пред съдията и му наля още чай. Без да си дава сметка, съдията събра палеца и върха на пръстите си и тупна леко по масата няколко пъти.
Това беше един много древен жест в условията на Китай. Според легендата един от най-ранните императори обичал да се облича като съвсем обикновен човек и да обикаля из Средното кралство, за да види как се справяли с живота селяните. Много често, докато той и свитата му седели на някоя маса в някоя странноприемница, той наливал чай на всички. Те не можели да се поклонят до земята на своя господар, защото така щели да издадат самоличността му, затова започнали да правят този жест, при който с ръката си имитирали нещо като коленичене. Сега китайците използваха жеста, за да си благодарят един на друг по време на вечеря. От време на време съдията се улавяше, че го прави, и си мислеше колко е странно да си китаец в един свят, където император няма.
Той седеше със скръстени в ръкавите ръце и си мислеше за това и за други работи, докато наблюдаваше как парата се вдига от чая му и се превръща в мъгла при кондензацията си около телата на микро-аеростатите.