Способен ученик (Лятото на покварата)
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Особени сезони #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Способен ученик (Лятото на покварата)». Краткое содержание книги:
Превод от английски: Симеон Николов, 1993
— Статията разказваше за няколко убийства. Изключително жестоки убийства — пребиване, съсичане. Зверска жестокост, така пишеше, но нали ги знаеш репортерите? Авторът на тази прискърбна история предполагаше, че смъртността на несретниците е много висока и че Санто Донато има прекалено голям дял в сиромашията години наред. За една година не всички такива хора умират естествено или от собствените си навици. Често ги убиват. В повечето случаи убиецът е един от сънародниците на починалия, поводът е дребна игра на карти или бутилка мускат. Убиецът обикновено е щастлив да се изповяда. Той е изпълнен с угризения. Но тези последни убийства не са изяснени. И най-зловещото в мислите на този жълт журналист е високата степен на изчезвания през последните години. Разбира се, той отново допуска, че повечето от тях са съвременни пътуващи работници — идват и си отиват. Някои от тях заминават, без да си получат надницата за един ден с чек от Бюрото по труда, което плаща в петък. Не са ли те жертви на Убиеца на пияници, пита жълтият журналист. Жертви, които няма да бъдат намерени. Буф! — Дюсандър размаха ръка във въздуха, сякаш за да прокуди тази крещяща безотговорност. — Гъделичкане, не ще и дума. Дай на хората малко удобна уплаха в неделя сутринта. Той изважда стари бакии — ужасяващи, но все още полезни: Кливландският убиец, Зодиака, загадъчният мистър X, който убиваше Черните Гергини, Спрингхийл Джак. Ей такова лигавене. Но то ме накара да се позамисля. Какво да прави един старец, освен да мисли, когато старите приятели не идват да го видят? — Тод сви рамене. — И си помислих: ако исках да помогна на тоя гаден журналист, което съвсем сигурно няма да направя, бих могъл да обясня някои от изчезванията. Не говоря за труповете, намерени пребити или съсечени, не за тях, да даде Господ покой на оглупелите им души. Защото поне някои от изчезналите скитници са в моето мазе.
— Колко са там? — попита с тих глас Тод.
— Шест — спокойно отговори Дюсандър. — Включително тоя, който ми помогна да положа.
— Ти си голям боклук — рече Тод. Кожата под очите му побеля и лъсна. — В един момент ти изпотроши собствените си шибани колела.
— Изпотроших собствените си колела. Какъв очарователен израз! Може и да се прав. Но после си помислих: този вестникарски чакал с удоволствие ще припише и убийствата, и изчезванията на един и същи човек — на хипотетичния Убиец на пияници. Но ми се струва, че това няма да стане. После си рекох: познавам ли някого, който може да направи такива работи? Някой, който е бил под голямо напрежение, както бях през последните няколко години? Някой, който е чувал как старите призраци дрънкат вериги? Отговорът е „да“. Познавам теб, момче.
— Никого не съм убил.
Образът, който се появи в съзнанието му, не беше на пияницата. Те не са хора, не са никакви хора. Той се видя зад падналото дърво, окото му наднича в оптическия прицел на неговата пушка калибър 7,62 милиметра, видя жената с русата коса, мъжа с претенциозната брада, другия с пикапа.
— Може и да не си — съгласи се доста дружелюбно Дюсандър. — Но се държа толкова добре оная нощ. Твоята изненада беше гневът, че си въвлечен в това опасно положение заради някакви старчески болести, предполагам. Греша ли?
— Не, не грешиш — каза Тод. — Пикал съм ти на мутрата и пак ще го направя. Прикрих те, защото имаш нещо в банковия сейф, което може да съсипе живота ми.
— Не, нямам.
— Какво? Какви ги дрънкаш?
— Това беше блъф като твоето писмо, оставено у приятел. Никога не си писал такова писмо, не е имало такъв приятел, а аз никога не съм написал нито дума за нашето… съдружие, мога ли да го назова така? Сега свалям картите си на масата. Ти спаси живота ми. Не казвай, че само си защитил живота си, това не променя нищо, ти действаше бързо и ефикасно. Не мога да те нараня, момче, казвам ти го свободно. Гледал съм смъртта в лицето и тя ме е плашила, но не толкова, колкото можеше да ме уплаши. Няма документ. Ние сме квит, както каза.
Тод се усмихна. Това беше само едно фатално усукване на устните нагоре. Странна язвителна светлинка танцуваше и пърхаше в очите му.
— Хер Дюсандър — каза той, — де да знаех това.
Вечерта Тод слезе по склона над магистралата, прескочи събореното дърво и седна на него. Вече се здрачаваше. Вечерта беше топла. Автомобилните фарове пресичаха мрака на дълги жълти редици от маргаритки.