Способен ученик (Лятото на покварата)

Когато се събуди или дойде в съзнание, това беше по-вярното, едва се зазоряваше и болницата беше така тиха, както Морис си я представяше по всяко време. Чувстваше се много спокоен, даже ведър. Нямаше болки, тялото му беше повито и безтегловно. Над леглото му се извисяваше необикновено изобретение, подобно на катерича клетка — нещо от стоманени неръждаеми пръти, опъващи телове и макари. Жици, закачени за това творение, повдигаха краката му нагоре. Тялото му изглеждаше наклонено от нещо под него, но трудно можеше да каже така ли е, той разполагаше само с ограничения ъгъл на своето зрение.

Другите са още по-зле, помисли той. Навсякъде по света другите са по-зле. В Израел група палестинци избили цял автобус фермери, които извършили политическо престъпление, като отишли в града на кино. Заради тази несправедливост израелски полицай пък хвърлил бомби срещу палестинци и убил деца и терористи, които били там. На другите им е още по-зле, отколкото на мен… не можеш да речеш, че това е добре, това изобщо да не ти минава през ума, но другите са по-зле.

Той вдигна едната си ръка с известно усилие — някъде в тялото си усети болка, ала съвсем слаба — и сви слабия си юмрук пред очите си. Ето! Нищо им няма на китките, нищо им няма на ръцете. Какво от това, че не чувства нищо под кръста? По света има толкова хора, парализирани от шията надолу. Има прокажени. Има умиращи от сифилис. Точно сега някъде по света непознати хора вървят по пистата и се качват в самолет, който ще катастрофира. Не, положението му не е добро, но по света стават и по-лоши неща.

Някога в далечни времена имаше много по-лоши неща в света.

Той вдигна лявата си ръка. Тя сякаш плуваше пред очите му, откачена от неговото тяло — мършава старческа ръка с отпуснати мускули. Беше в болнична пижама с къс ръкав и можеше да прочете номера, татуиран с избеляло синьо мастило под лакътя му. Р499965214. Лошо нещо, да, лошо е да паднеш в предградието от стълба и да си строшиш гръбнака, да те докарат в градска болница и да ти дават лекарство, което сигурно ще издуха неприятностите ти.

Виж, душовете бяха нещо много по-лошо. Рут, първата му жена, умря в един от гадните им душове. Имаше окопи, които ставаха гробове, Той можеше да затвори очи и да види хората, наредени пред зиналата паст на окопите, можеше още да чуе звука на изстрелите и още помнеше как те падаха назад в земята като зле направени кукли. Имаше крематориуми, те бяха по-лошото, крематориуми, изпълващи въздуха с натрапчив сладникав мирис на евреи, които горяха като факли, невиждани другаде. Сгърчените от ужас лица на стари приятели и роднини сякаш се мяркаха пред собствените ти очи — мършави, по-мършави, още по-мършави. Един ден те си отидоха. Къде? Къде отива пламъка на факлите, когато задуха студеният вятър? В небесата? В ада? Светлини в мрака, свещи на вятъра. Когато Службата най-подир зададе този въпрос, Бог го попита: Къде беше ти, когато сътворих света? Ако Морис Хайзел беше Службата, щеше да отговори: Къде беше ти, когато моята Рут умираше, негодник такъв? Гледаше си янките и сенаторите, а? Ако не можеш да си вършиш работата както трябва, махай се от очите ми.