Способен ученик (Лятото на покварата)
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Особени сезони #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Способен ученик (Лятото на покварата)». Краткое содержание книги:
Превод от английски: Симеон Николов, 1993
— Не трябва — възпротиви се Морис. — Не трябва да отговаряш на недодялани забележки. Ти си чужденец. Мога ли да натрапвам проблемите си на чужденец?
— Човек не е остров сам за себе си… — започна Тод и Морис се засмя.
— Виж ти, отговаря ми с цитати! Хитро момче! Твоят приятел как е?
— Ами докторът казва, че се оправя, като се има предвид възрастта му. Той е на осемдесет години.
— Толкова стар! — зачуди се Морис. — Знаеш ли, той не говори много с мен, но от думите му разбрах, че е натурализиран. Като мен. Аз съм поляк, нали разбираш? По произход, имам предвид. От Радом.
— О! — вежливо каза Тод.
— Да. Знаеш ли на кое му викат „оранжевият люк“ в Радом?
— Не — усмихна се Тод.
— На Хауърд Джонсън — рече Морис и се засмя. Засмя се и Тод. Дюсандър хвърли поглед към тях, объркан от смеха, и се понамръщи. После Моника каза нещо и той пак погледна към нея.
— Твоят приятел натурализиран ли е?
— Да — отвърна Тод. — Той е от Германия. От Есен. Познавате ли този град?
— Не — каза Морис, — но съм бил веднъж в Германия. Мисля си дали той не е участвал във войната?
— Всъщност не зная. — Очите на Тод станаха съвсем далечни.
— Не знаеш? Е, няма значение. Войната беше преди много години. След три години според конституцията в тази страна ще има хора, които биха могли да станат президент — президент! — и са родени след края на войната. За тях сигурно няма да има разлика между чудото на Дюнкерк и Ханибал, който минава със слонове през Алпите.
— Вие участвахте ли във; войната? — запита Тод.
— Мисля, че участвах, в известен смисъл. Ти си добро момче, идваш да видиш толкова стар човек. Двама стари хора, ако броим и мен.
Тод се усмихна скромно.
— Много съм уморен — въздъхна Морис. — Може да подремна.
— Надявам се, че скоро ще се оправите — каза Тод.
Морис кимна, усмихна се и затвори очи. Тод се върна при леглото на Дюсандър, където родителите му тъкмо се канеха да тръгват. Баща му погледна часовника си и въздъхна с фалшива сърдечност колко късно е станало.
Подир два дни Тод дойде в болницата сам. Този път Морис Хайзел спеше дълбоко, зазидан в гипсовото корито на другото легло.
— Ти се справи добре — каза спокойно Дюсандър. — Върна ли се после в къщата?
— Да. Изгорих проклетото писмо. Мисля, че никой не се интересува от това писмо и се боях… не зная от какво. — Той сви рамене. Не искаше да каже на Дюсандър за суеверния страх от писмото, страх, че някой, който знае немски, може да влезе в къщата и да разбере по съдържанието, че то е остаряло с десет или двайсет години.
— Другият път като дойдеш, донеси ми нещо за пиене — каза Дюсандър. — Разбрах, че мога без цигари, но…
— Няма да дойда вече — равно изрече Тод. — Никога. Край. Ние сме квит.
— Квит. — Дюсандър скръсти ръце на гърдите си и се усмихна. Усмивката му не беше съвсем блага, ала се задържа за малко, докато премине към същността на въпроса. — Мислех, че това се отнася за картите. Другата седмица ще ме пуснат от това гробище или поне така обещават. Лекарят каза, че в тази кожа ми остават няколко години. Попитах го колко и той се засмя. Подозирам, че не повече от три, най-вероятно не повече от две. И все пак, мога да ги изненадам.
Тод мълчеше.
— Но между нас казано, момче, не се надявам да векувам.
— Искам да те питам нещо — каза Тод, като погледна настойчиво Дюсандър. — За това дойдох днес. Искам да те питам за нещо, което ми спомена веднъж.
Тод хвърли поглед през рамо към човека в другото легло и придърпа стола си към кревата на Дюсандър. Той усети как мирише изсушената плът на Дюсандър — от нея се носеше същия дъх, както от Египетската зала в музея.
— Питай.
— За оня пияница. Ти говореше нещо за мен, спомена, че съм имал опит. Опит от първа ръка. Какво искаше да кажеш?
Усмивката на Дюсандър се поразшири.
— Аз чета вестници, момче. Старите хора винаги четат вестници, но не като младите. В краищата на някои писти по летищата на Южна Америка някои мишелови се събират, когато насрещните ветрове станат опасни, знаеш ли това? Така старците четат вестници. Преди месец в неделния вестник излезе една статия. Не уводна, никой не се интересува от скитници и алкохолици, че да ги слага на първа страница, беше един истински разказ в раздела за сензационни материали. ДЕБНЕ ЛИ НЯКОЙ ИЗМЕТА НА САНТО ДОНАТО? — така се казваше статията. Недодялана. Жълта преса. Вие, американците, сте прочути с нея.
Ръцете на Тод се свиха в юмруци, ноктите му се впиха в дланите. Той не четеше неделните вестници, използваше времето за по-хубави неща. Преглеждаше всекидневно вестниците поне една седмица след всяко от своите малки приключения, но нито веднъж материал за тези скитници не се появи на трета страница. Мисълта, че някой е направил връзката зад гърба му, го вбесяваше.