Венец от трева (Част II: Разривът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част II: Разривът)». Краткое содержание книги:
— Просто не мога да повярвам! — държеше се за главата Антоний Оратор.
— Сципион ще да е! — потръпна при самата мисъл Сцевола.
— По-скоро Варий, испанската курва — изскърца със зъби Сула.
Петимата се разположиха в кабинета, където безпомощно зачакаха да видят какъв ще е резултатът от цялата шетня. Всеки от тях приемаше едва ли не като лична обида това, че трябва да стои с вързани ръце, докато един от най-достойните римляни си отиваше в ужасна агония. Десетина-петнайсет минути по-късно трябваше да се убедят, че Корнелия Сципионида е истинска представителка на славния си род, щом като насред майчините си грижи бе намерила време да им прати храна и вино, оставяйки един от робите си изцяло на тяхно разпореждане.
Когато лекарите най-сетне се осмелиха да извадят оръжието от раната и да го разгледат, всички единодушно се съгласиха, че по-добро за целта едва ли би се намерило — малко обущарско ножче с широко, коварно закривено острие.
— Онзи го е извъртял открай докрай в раната — опита се да обясни Аполодор на Мамерк на фона на неистовите крясъци на Друз.
— Какво означава това? — Брат му беше плувнал в пот от убийствената жега, която маслените лампи бяха създали, и почти не можеше да вижда, камо ли да разсъждава.
— Означава, че вътрешностите са насечени, на парчета и така разбъркани, че изобщо не могат да бъдат повторно наместени. Кръвоносните съдове, нервните възли, пикочният мехур, дори, мисля, червата.
— Не можете ли поне да му дадете успокоително за болката?
— Вече му дадох сироп от мак, но ще му дам още. За нещастие не мисля, че ще му помогне особено.
— А кое ще му помогне повече? — започваше да проумява положението Мамерк.
— Нищо.
— Искаш да кажеш, че синът ми ще умре! — не искаше да вярва Корнелия.
— Да, домина — отвърна й лекарят, сякаш го бяха обидили. — Раната на Марк Ливий не е само външна, но и вътрешна. Не можем нищо да направим, за да спрем кръвоизливите. Уви, ще трябва да умре.
— В такава ужасна агония? Не можете ли поне да намалите болката? — не отстъпваше майката.
— Най-силното успокоително, което използваме ние, римските лекари, е сиропът от малоазиатски мак. Ако той не помогне, значи нищо не би могло.
Цяла нощ Друз не престана да крещи от болка в леглото си. Нямаше кътче в просторната му къща, където да не се чуват предсмъртните му викове, изпълнили до пръсване главите на шестте деца в детската стая. Бяха се скупчили едно до друго, за да се чувстват по-сигурни, а малкият Катон така и не отлепи глава от гърдите на по-големия си брат, докато сестрите и братовчед му горко плачеха. Все едно малко хора бяха умрели в тази къща, че трябваше цял живот да носят спомена за вуйчо си Марк, превиващ се от болка насред собствената си кръв.
Единствен малкият Цепион сякаш бе надминал себе си и без да обръща внимание на собствения си ужас, не преставаше да гали косите на брат си и да го утешава:
— Тук съм, успокой се! Никой нищо не може да ти направи!
Цялата улица пред къщата се изпълваше с народ — до такава степен, че в разстояние от триста крачки в двете посоки човек с мъка си проправяше път. Дори навън отчетливо се дочуваха виковете на Друз, на които в хор отговаряха стотици въздишки и стонове — доказателство каква рана се беше отворила в самите гърди на вечния град.
В самата къща, в атрия сякаш беше свикано заседание на сената. Цепион все пак го нямаше, също както и Филип — предвидливо решение от страна и на двамата. А Луций Корнелий Сула, който постоянно подаваше глава иззад вратата на таблиния, обърна изрично внимание на факта, че отсъства и Квинт Варий. По едно време из мрака, загърнал лоджията, се дочуха нечии стъпки. Сула се примъкна безшумно навън и се огледа в тъмното. Насреща му стоеше момиче на тринайсет-четиринайсет години, чернокосо и наглед хубавичко.
— Какво търсиш тук? — попита я той, като изведнъж застана точно пред светлината на най-близката лампа.
Сервилия ахна от уплаха — червеникавият ореол, който се бе образувал около главата на Сула, го бе накарал да заприлича на покойния Катон Салониан; в очите й за миг се изписа жестока омраза, но скоро се изпари.
— А кой си ти, че да ме питаш? — тросна се тя с присъщото си високомерие.
— Аз съм Луций Корнелий Сула. Ти коя си?
— Сервилия.
— Марш в леглото, млада госпожице. Тук не е място за теб.
— Дошла съм да потърся баща си — обясни тя.
— Кого? Квинт Сервилий Цепион?
— Да, да, баща си!
Сула се засмя при тази идея, без да го е грижа, че може да я нарани.
— Как мислиш, че ще дойде баща ти, глупаво момиче, когато половината град го смята за убиец на вуйчо ти?