Венец от трева (Част II: Разривът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част II: Разривът)». Краткое содержание книги:
— Имаш право — съгласи се Друз. — Гай Марий също е човек, на когото народът знае, че може да има доверие. Той допада на съгражданите си със своята прямота, с излъчването си на сила, със самите си маниери, които го оприличават много повече на обикновен римски гражданин, отколкото на благородник. Аз не мога да се ползвам с тези му предимства, защото просто не ги притежавам. Не мога да не бъда римски благородник. Но търпението ми даде своите първи плодове, Марк Емилий. Хората се научиха да ми имат доверие.
— Мислиш ли, че е дошло времето за гласуване?
— Убеден съм.
— Да събера ли и останалите? Можем да вечеряме у нас.
— Мисля, че днес е денят, когато на всяка цена трябва да вечерям у дома си — поклати глава Друз. — Дали за добро, дали за зло, утре ще се реши съдбата ми.
Скавър хукна да търси Марий, Сцевола и Антоний Оратор. Понеже срещна Луций Корнелий Сула, махна му и на него.
— Разнасям покани от името на Марк Ливий. Какво ще кажеш да дойдеш на вечеря у тях, Луций Корнелий? — И като видя как по лицето на Сула се изписва добре познатото изражение на омраза към всички околни, Скавър веднага добави: — Наистина ще е добре да дойдеш! Все наши хора сме, никой няма да тръгне да се меси в живота ти!
Сула се престана да се мръщи и дори си позволи да се усмихне.
— Щом настояваш, Марк Емилий, ще дойда.
В началото на септември шестимата сенатори нямаше да привлекат особено внимание, защото колкото и много клиенти да имаше Друз, в Рим не беше прието човек да изпраща патрона си чак до къщи. Обикновено времето за срещи и разговори беше ранното утро, когато всеки уважаващ себе си римлянин трябваше да се яви в дома на покровителя си и да му предложи услугите си за през деня. Но след това осмо предварително заседание на плебейското събрание Друз се беше обградил с такава плътна тълпа от почитатели, че освен на петимата си приятели — благородници трябваше да обръща внимание на още поне двеста свои по-неизвестни съграждани. В тълпата не се виждаха нито богаташи, нито хора с име, напротив — повечето бяха представители на третата и четвъртата класи, виждаха се дори пълни бедняци. Обединяваше ги едно — искреното възхищение към почтения, твърд и решителен Марк Ливий Друз. Още от второто концио те като че ли се бяха зарекли всеки път да го изпращат до дома му и от тогава постоянно увеличаваха броя си; днес бяха твърде многобройни, защото на следващия ден предстоеше гласуването и повече нямаше да имат възможност да разговарят с любимеца си.
— Значи всичко е определено за утре? — попита Сула Друз, докато вървяха.
— Да, Луций Корнелий. Народът достатъчно ме опозна, за да ми има доверие. Като казвам „народа“, имам предвид и конници, и тези любезни хора, които сега ме следват като хрътки. Не виждам причина да отлагам повече гласуването. Дори по чисто психологически причини. Ако ми е писано някога да успея, то ще е утре и никой друг път.
— Не се и съмнявам, че ще успееш, Марк Ливий — окуражи го Марий, който беше много доволен от развитието на събитията. — Ето, аз например ще гласувам в твоя подкрепа.
Разстоянието до дома на Друз беше много кратко: трябваше само да се прекоси Форумът, да се изкачат Весталските стълби, да се свърне вдясно по Кливус Викторие и излизаха право срещу входа му.
— Влезте, влезте, приятели! — обърна се развеселен той към тълпата. — Влезте в атрия да си кажем довиждане. — След което тихо подшушна на Скавър: — Вие идете в таблиния и ме изчакайте. Няма да се бавя, но от уважение ще трябва да им кажа няколко прощални думи.
Докато Скавър и останалите четирима почетни гости бързаха да се скрият в кабинета, Друз поведе тълпата свои почитатели през перистила към голяма двукрила врата в отсрещния му край. Зад нея се намираше самият атрий, който иначе радваше окото с пъстрите си фрески, но сега заради падащия здрач тънеше в сумрак. Известно време Друз остана сред анонимните си привърженици, шегуваше се с тях и весело се смееше, без да пропусне да им напомни как трябва да гласуват на другия ден; лека-полека хорицата започнаха да се сбогуват с него, докато накрая той се оказа заобиколен от съвсем малка групичка. Целият атрий бе потънал в сянка, но понеже още не бе дошъл часът за палене на лампите, ъглите се бяха превърнали в огромни черни петна, където човешкият поглед не можеше да проникне.
Най-сетне и последните се сетиха, че е време да си вървят. Един от тях явно бе изгубил ориентация в тъмното, защото се блъсна с цяло тяло в Друз, който усети как синусът на тогата му се надига и изведнъж някаква непонятна болка го сряза от дясно на корема му. Идеше му да извика, но се въздържа, защото хората можеха и да са му почитатели, но си оставаха непознати. Те самите се бяха забързали към изхода, някои обсъждаха как толкова бързо се било смрачило и как би било добре, ако успеят да се приберат по къщите си, преди улиците на Рим да се превърнат в разбойнически свърталища.