Птици, животни и роднини
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Ганев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Птици, животни и роднини». Краткое содержание книги:
— Драги мой, за него можеше с основание да се каже, че е непоправим колекционер. Колко пъти ме побиваха тръпки, когато виждах онзи фанатичен блясък в очите му. Веднъж на един панаир той видя някакъв комбайн — едно огромно нещо. Аз съзрях блясъка в очите му, но му скръцнах със зъби: „Хенри, Хенри, не искам да трупаме комбайни навсякъде. Щом трябва да колекционираш, защо не колекционираш нещо разумно? Бижута или кожи, или нещо подобно?“ Може да ти се вижда грубо, миличък, но какво можех да сторя? Ако за миг се бях отпуснала, щеше да напълни цялата къща със селскостопански машини.
Деметриос — Мустафа влезе отново в стаята.
— Обядът е готов — каза той.
Като продължаваше да бърбори, херцогинята ме поведе за ръка извън стаята, по покрития с плочи коридор и надолу по някаква скърцаща дървена стълба към подземието. Влязохме в огромна кухня. Кухнята в нашата вила беше доста голяма, но в сравнение с тази изглеждаше като кутийка. Подът беше облицован с каменни плочи, а в единия край една същинска батарея от печки с дървени въглища светеше и примигваше под врящите тенджери. По стените висяха най-разнообразни бакърени тенджери, чайници, тави, джезвета, огромни съдове за сервиране и супници. Светлината от огъня трептеше с розово-червени отблясъци по тях. В средата се намираше маса за хранене от красиво, полирано орехово дърво, дълга дванадесет фута. Тя беше грижливо подредена за двама — със снежнобели салфетки и лъскави прибори, в средата на масата имаше два огромни сребърни свещника и на всеки от тях — по една бяла „гора“ от запалени свещи. Това съчетание на кухня и място за официални обеди правеше доста странно впечатление. Беше много горещо и се разнасяха силни миризми на вкусни ястия, по-силни от благоуханието на херцогинята.
— Надявам се, че нямаш нищо против да се храним в кухнята — каза херцогинята с такъв тон, като че наистина най-унизителното нещо е да се обядва в такава обстановка.
Казах, че смятам храненето в кухнята за много разумна идея, особено през зимата, понеже е по-топло.
— Съвсем правилно — каза херцогинята, като сядаше на поднесения й от Деметриос — Мустафа стол. А освен това, ако се храним горе, този стар турчин ми се оплаква, че било далече за сервиране.
— Не се оплаквам от разстоянието, а от носенето на много храна. — Деметриос — Мустафа наля в чашите ни бледо жълто — зеленикаво вино. — Нямаше да е зле, ако ядеше по-малко.
— О, я престани да се оплакваш и започвай да сервираш — каза отегчено херцогинята, като внимателно затъкна салфетката под брадичката си.
Погълнал достатъчно шампанско и коняк, аз вече се чувствах доста пийнал и гладен като вълк. Гледах с тревога многобройните прибори за ядене около чинията ми, понеже не бях сигурен кой да използвам най-напред. Спомних си уроците на мама, че се започва с най-външните, но приборите бяха толкова много, че се обърках напълно. Реших да изчакам ида видя какво ще прави херцогинята, за да последвам примера й. Решението ми не беше разумно, защото установих, че тя си служеше най-безразборно с ножове, вилици и лъжици без никаква последователност. Така се слисах, че започнах да правя същото.
Първото блюдо, което Деметриос — Мустафа сложи пред нас, беше хубава бистра супа с мънички златисти капчици мазнина и пържени парченца хляб колкото човешки нокът, плаващи като малки хрупкави салчета в кехлибарено море. Супата беше много вкусна и херцогинята изяде две порции. Звукът, който се чуваше, когато хрускаше парченцата хляб, наподобяваше шума от стъпки по изсъхнали листа. Деметриос — Мустафа доля чашите ни със светлото вино и сложи пред нас една тава с дребни рибки, всяка от които беше изпържена до златистокафяво. После донесе чиния с парченца жълто-зелени лимони и сосиера, пълна догоре с някакъв екзотичен, непознат за мен сос. Херцогинята натрупа висока купчинка от риба в чинията си, заля я със сос като с лава и след това обилно изстиска лимонов сок върху рибата, масата и себе си. Тя ми се усмихна със сияещи очи, лицето й сега беше светлочервено като роза, а челото й — обсипано е капчици пот. Изглежда, че изумителният й апетит ни най-малко не пречеше на способността й да разговаря, защото тя непрекъснато приказваше.
— Нали харесваш тези малки рибки? Божествени! Разбира се, толкова е жалко, че трябва да умрат така млади, но какво да се прави. Колко е хубаво да можеш да ги изядеш всичките, без да се грижиш за костите. Би било такова удобство! Хенри, мъжът ми, по едно време започна да колекционира скелети. Божичко, къщата изглеждаше и миришеше на морга. „Хенри“, казах му, „Хенри, трябва да престанеш. Това е някакво ненормално желание за смърт. Трябва да отидеш да се прегледаш на психиатър.“