Птици, животни и роднини

— Дивият глиган, който Макроянис изпрати.

— О, глиганът! Глиганът! — писна херцогинята, като стисна с ръце дебелите си бузи. — О, чудесно! Съвсем бях забравила за него. Нали обичаш глиган?

Отговорих, че това е едно от любимите ми ястия, което беше вярно, но поисках, ако е възможно, само едно малко парченце.

— Ама, разбира се! — каза тя, като се наведе над големия кафяв, лъскав от соса бут и започна да реже от него дебели розови парчета.

Тя сложи три от тях в една чиния, очевидно смятайки, че по всякакви стандарти това е малка порция, и след това започна с гарнитурите: купчинки от вкусни златисти диви дребни гъби припънки с фин вкус, почти като на вино; малки тиквички, пълнени със сметана и кейпър31 печени небелени картофи, изкусно разрязани и намазани с масло; моркови, червени като слънце през мразовита зима, и големи парчета бял праз, сварен в сметана. Огледах порцията и тайничко си разкопчах трите най-горни копчета на късите панталони.

— Толкова често ядяхме глигани, когато Хенри беше жив. Знаеш ли, той ходеше в Албания на лов. Но сега рядко си хапваме глиган. Какъв специалитет! Искаш ли още малко гъби? Не? Толкова са полезни. След това, мисля, трябва да направим почивка. Винаги съм смятала, че почивката е от съществено значение за доброто храносмилане — сподели херцогинята, като добави чистосърдечно, — и след това ти създава възможност да изядеш още толкова.

Глиганът беше сочен и вкусен, добре маринован с ухаещо на билки вино и напълнен със скилидки чесън, но въпреки това едва успях да изям порцията си. Херцогинята изяде две еднакви по големина порции, след това се изтегна назад — бледо кафеникавото й лице беше поруменяло — и избърса потта от челото си с микроскопична дантелена кърпичка.

— Почивка, а? — каза тя с прегракнал глас, усмихвайки се. — Почивка, за да съберем нови сили.

Чувствах, че нямам никакви сили за събиране, но не исках да го кажа. Кимнах, усмихнах се и разкопчах всички останали копчета на панталоните си.

През почивката херцогинята изпуши една дълга тънка пурета и яде солени фъстъци, говорейки непрекъснато за съпруга си. Почивката ми подейства добре. Поободрих се и ми поолекна на стомаха. Когато реши, че сме дали достатъчно почивка на вътрешните си органи, херцогинята поиска следващото блюдо и Деметриос — Мустафа донесе два малки за щастие омлета — хрупкаво кафяви отвън и воднисти и сочни отвътре — напълнени с дребни розови скариди.

— Какъв е сладкишът? — попита херцогинята с пълна уста.

— Не съм приготвил десерт — каза Деметриос — Мустафа.

Херцогинята се втренчи в него и ококори очи:

— Не си приготвил сладкиш? — повтори тя с такъв ужас, сякаш той признаваше, че беше извършил някакво отвратително престъпление.

— Нямах време. Не мога да приготвям целия този обяд и да върша домакинската работа.

— Но няма сладкиш! — каза херцогинята отчаяно. — Не може обяд без сладкиш!