Натиснете Enter ако смеете… [bg]

— По дяволите!

— Хлапето е убедено, че действията му са в полза на социалната справедливост. Претендира, че не е извършено никакво престъпление.

— Може би, ако живееше в Литва.

Тълкуването на подобни случаи наистина можеше да се окаже проблем. Мрежата не признаваше национални граници. Голяма част от страните изобщо не разполагаха със закони, предвиждащи наказания за престъпления като намесата в компютрите на телефонна компания например. Дори някои от световните суперсили отказваха да признаят, че техни граждани се занимават с пиратски записи на защитен софтуер, както и други литературни и художествени произведения. А ако съществуваха подходящи закони, правителството на Съединените щати едва ли можеше да преследва чужди граждани извън собствената си територия. Опитите да се охранява мрежата можеха да се сравнят с усилията на петгодишно дете да хване двестакилограмово прасе.

— Ако има господ — каза агент Монтгомъри, — ще ни даде закони, които биха позволили да осъдим родителите. В крайна сметка именно те носят отговорността за деянията на детето си.

— Двамата с теб няма да го доживеем, Дарел.

Малкият Джими е толкова умен! Страшно се гордеем с него! Луан беше чела докладите. Малкият Джими беше пораснал, без даже да подозира, че е възможно да се живее и без компютри. Киберпространството беше неговият истински дом, което обаче не можеше да се каже за родителите му. Те бяха твърде объркани и изобщо не разбираха какво точно се случва, когато Джими седи пред клавиатурата до четири-пет часа сутринта. По-лошо, те не искаха и да разберат.

— Тази седмица ме научи никога нищо да не планирам.

— Добра идея. Как върви работата? — Ръсел кимна към залата.

— Горе-долу. Още сме в процес на опознаване.

Тя и Веласкес бяха решили да обединят силите си за решаване на проблема. Отначало идеята не се прие от преките им шефове. После се намесиха Белият дом и директорът на Централното разузнаване и нещата се оправиха. Ръсел беше изпратила половината от хората си в Агенцията за национална сигурност. Оттам пък бяха дошли около двадесет от учените на Рик. Към тях се бяха присъединили и няколко души от научния отдел на ЦРУ Пентагонът твърдо стоеше зад гърба на административния директор, който пък имаше влияние върху самия президент. В министерството на отбраната твърдо бяха решили да се оправят сами. Не можеха да позволят на никого да се рови в супертайните им.

Което си беше направо смешно. Един полковник на своя глава беше подшушнал този факт на директора на Централното разузнаване. Полковникът сигурно никога нямаше да види генералски звезди на пагоните си.

— Получи ли списъка? — попита тя.

— Само част от него.

Монтгомъри отиде до бюрото и й подаде листа, после се настани на един от столовете.

Ръсел го прегледа набързо.

— Включени ли са и хората от Мийд?

— Да. Преди четиридесет минути говорих с Рик. Съгласен е.

Бяха решили да съставят петнадесет екипа от по трима души. Агент от отряда по компютърни престъпления с изследователски познания и влияние върху изпълнителните органи, компютърен специалист от Агенцията за национална сигурност, запознат с методите на декодиране, и представител на ЦРУ Екипите трябваше да започнат работа в петнадесет от най-важните управлявани от компютри центрове — Федералния резерв, Суперкомпютърния център в Сан Диего, „Пасифик Бел“, информационния център в Белия дом, системата за резервации на „Юнайтид Еърлайнс“ и прочие.

Целта беше да се открие евентуалното нашествие навреме, без натрапникът да може да ги забележи.

— Надявам се все пак да постигнем нещо — каза тя.

— Идеята ти никак не е лоша, Луан. Ако се бяхме опитали да наблюдаваме системите оттук, едва ли щяхме да успеем. Мисля, че той ни наблюдава, когато се включим в мрежата.

— Мислиш ли, че имаме някакъв избор, Дарел? Чака ни цял куп рутинна работа.

— Ще се справим. Защо не поискаш хора от другите отдели?

— Ще го направя. — Тя записа идеята в бележника си.

Телефонът иззвъня.

Тя вдигна слушалката.

— Ръсел.

— Крейг Мофит, специален агент в Сиатъл. Заместник-директорът ми каза да ви се обадя.

— Не искам да слушам още лоши новини, Крейг.

— Електрическата мрежа на „Пасифик Нортуест“ току-що беше изключена.

— О, по дяволите! Много ли е зле?

— Намирам се в центъра на Сиатъл и гледам навън през прозореца. Тук е малко след седем сутринта, има и мъгла. Обаче не виждам никаква светлинка. Светофарите също не работят.

— Колко голям е засегнатият район? Имате ли информация?

— Според първоначалните доклади Монтана и Айдахо са в същото положение. Може би и северната част на Невада. Електрическите компании правят каквото могат, но са сигурни, че проблемът е в компютрите.

— И още как.

— Много е страшно — каза Мофит. — Животът на хората е в опасност.

— Знам.

— Тогава направете нещо — каза Мофит и затвори.