Сити

Пристигнах в квартирата му в Илинг с бутилка „Зубровка“, любимата му водка.

— Вълшебно! — възкликна той. — Влизай, влизай!

Квартирата му си беше точно както си я спомнях. Частите от стените, незаети с книги, бяха покрити с плакати от мрачни полски, руски и френски изложби. В един недискретен пиянски момент той ми се бе изповядал, че любимият му филм бил „Когато Хари срещна Сали“. Но след това ме закле със страшна клетва да го пазя в тайна и от този плакат вече нямаше и следа.

Макар и да гонеше петдесетака, той правеше всичко възможно да изглежда и действа като разгневен млад специалист. Беше си пуснал големи черни мустаци, имаше буйна коса, хваната на опашка, с едва забележима следа от сиво, и вечната цигара с бял филтър все така висеше в ъгълчето на устата му. Въпреки външния му вид бизнесмените, политиците и Международният валутен фонд го обичаха. Той проповядваше икономика, която беше благоразумна във фискално и монетарно отношение. Беше от онези преподаватели, които проявяват силен личен интерес към някои от студентите си. Навремето му бях любимият студент, както преди мен бяха настоящите финансови министри на Полша и Словашката република.

Харесвах го. Макар и да беше по-възрастен от мен и да не се виждахме често, разчитах на него като на един от приятелите си.

— И как е прекрасната Джоана? — попита ме той.

— В Америка с отвратителния Уес.

— Браво. Никога не ми е харесвала, и който и да е той, хак му е. Сготвил съм рататуй, надявам се да свърши работа.

— Разбира се.

Нападнахме водката. Войтек ми разказа за последната си приятелка, двадесет и три годишна американска студентка. Войтек обичаше момичетата, докато навършат двайсет и пет години, и след това вече губеше интерес към тях. Два пъти се беше женил, но скоро се отказа от тази идея, тъй като браковете нямаха шанса да изкарат повече от година-две, а приключването им беше истински административен кошмар.

Сервира вечерята в голямата си кухня. Специалитетът му беше наистина чудесен, водката силна, и след по-малко от час и двамата вече бяхме на градус.

Както и очаквах, той ме нахока здравата, загдето съм се хванал на работа в Сити, и после ме попита какво ми трябва.

Прокашлях се, опитах се малко да проясня главата си и му отговорих.

— „Декер“ ме наеха, защото познавам руския език и руската икономика. Сега пък ни в клин, ни в ръкав, трябва да изуча и Полша, но има вече години, откакто съм изтървал дирята. Надявам се малко да ме открехнеш, та да не скъсам някой от смях.

— Ох, Ник, просто няма как да скъсаш от смях когото и да било. Но все пак ще ти разкажа.