Сити

Усмихнах й се, но поклатих глава.

— Не мога да бъда твоя държанка.

— О, Ник, не бъди толкова горд! — Изабел направи пауза. — Но мога да те разбера. Господ ми е свидетел, че прекарах по-голямата част от живота си в опити да не живея на гърба на баща си. В действителност прекарах толкова много време така, че досега не разбирах колко много ме обича.

Тя се долепи до мен и стисна ръката ми.

— Разбираш ли колко много те обичам?

Сърцето ми подскочи.

— Обичаш ли ме?

Тя кимна.

Точно това жадувах да чуя от толкова време. Но все още не знаех какво възнамерявам да правя. Да живея на гърба й просто не ми се струваше почтено.

— А това означава, че искам да бъда с теб — продължи тя. — И че ако ми се наложи да те следвам до някое малко градче и в най-затънтеното ъгълче на Англия или където и да било другаде и да бъда… — тя се поколеба — … приятелка на учител, ще го направя.

Бях зашеметен. Представата за една следваща ме навсякъде Изабел изобщо не бе минавала през ума ми.

За момент си представих съвместния ни живот. Но и това нямаше да е почтено, поне по отношение на нея.

— Не, Изабел, не бих поискал от теб такова нещо — казах и я погалих по косата.

Тя вдигна глава и се усмихна.

— Не е необходимо да искаш. Аз искам да бъда с теб. И ако това е единственият начин да бъда с теб, нека бъде така.

Знаех, че е абсолютно сериозна.

— Но това е глупаво — запротестирах. — Ти ще правиш нещо, което действително ти доставя удовлетворение. Нещо, в което си много добра. Не искам да се отказваш от него само заради мен.