Сити

Стивън си тръгна, но ние с Джейми останахме за по още една.

— Педал — изсумтя Джейми.

— Не знам какво удоволствие ти доставя да се срещаш с него.

— Невинаги е толкова неприятен. А е и умен. Хубаво е да поддържаме връзка. Човек никога не знае кога ще му е от полза.

— Много е остарял. Съвсем плешив, жена, дете.

— И аз имам жена и дете.

— Джейми, ти си дете. А и нямаш вид на четиридесетгодишен.

— Странно нещо е одъртяването — въздъхна Джейми. — Искам да кажа, че понякога го усещам. Имам голяма полица. Имам жена и дете, за които да се грижа. А и трябва да се отнасям към кариерата си сериозно. Нещата се промениха.

— Сигурно си прав.

— Каквото и да стане, не искам да заприличвам на родителите си.

— Защо не? Те са много приятни хора.

— Може и да са приятни, но са разорени, нали? — изсумтя той. — Дядо ми е бил голям земевладелец. А сега баща ми кара малолитражка. Ако аз продължа традицията, Оливър ще прави кариера в „Макдоналдс“.

— Но така или иначе, ще заприличаш на баща си. Ти си същият като него. Не можеш да избягаш от това. — Бях го замислил като шега, но Джейми ме стрелна с мрачен поглед.

— Говоря ти съвсем сериозно. Крайно време е някой от семейството ни да почне да прави пари.

Много пъти бях посещавал родителите му. Винаги ме бяха карали да се чувствам като приятеля интелектуалец на Джейми от Оксфорд. Първите два пъти, когато им бях на гости, живееха в прекрасна фермерска къща с конюшня. Малко след като завършихме Оксфорд, нея вече я нямаше и сега родителите му живееха под наем в подножието на една голяма алея.

Бащата на Джейми беше имал малък недвижим имот в подножието на Куантокс и остатъците от него след изплащането на данъците продължаваха да се обработват от чичо му. Баща му се бе опитал да направи пари от коне, но се бе провалил. Когато Джейми ми каза, че карал малолитражка, се заклех наум да не споменавам пред никого.

Каквато и да беше миналата им слава и каквито и да бяха бъдещите им тревоги, родителите му бяха изключително гостоприемни. Баща му бе голям чешит, в какъвто щеше да се превърне и Джейми един ден, със завладяваща усмивка, безброй бръчки и хитър поглед. Майка му беше висока и секваща дъха — дори на тази възраст не бе загубила нищо от чара си. Джейми беше тяхната гордост. Той не беше способен да допуска грешки. Всяко негово постижение биваше посрещано с огромен интерес, дребните му успехи с аплодисменти, а вече големите с привидно безразличие, сякаш родителите му никога не бяха допускали дори и за миг, че е неспособен на такива велики подвизи.

И Джейми не ги бе излъгал. Първенец на гимназията, после Оксфорд, място в университетския отбор по ръгби и работа в синьокръвната търговска банка „Гърни Крохайм“. Прехвърлянето му в „Декер Уорд“ ги бе изненадало малко, но след като той им бе обяснил подбудите си, го бяха разбрали. Синът им беше от новото поколение предприемачи, за което бяха чели.