Сити

Двамата с Джейми бяхме преживели много неща заедно. Като приех да работя за „Декер“, аз доверих бъдещето си в ръцете му. Но можех да разчитам на него.

— Кейт ми каза, че си хлътнал здравата по Изабел.

Усетих как се изчервявам. Което беше странно, защото темата „жени“ не спадаше към забранените.

— Тя е чудесно момиче, Джейми.

— О, наистина ли? Чудесно момиче, а? Значи е сериозно. Не: „Тя има страхотни цици“ или пък „Чука й се, та две не вижда“.

— Не. Нито едно от двете.

— Има ли наистина нещо между вас двамата?

— Не.

— Но би искал да има?

— Не мога да го отрека. Но не мисля, че е вероятно.

— Защо не?

— О, не знам. Тя просто изглежда толкова…

— Е, внимавай. Тя е странна жена. — Внезапно го споходи някаква мисъл. — Не си разговарял с нея за оная работа с прането на пари, нали?

— Разбира се, че говорихме. Тя е на едно мнение с теб, че не трябва да казваме на Едуардо. Но смята, че аз трябва да поговоря с Рикардо на тази тема. Аз обаче не мисля да го направя.

— О, Ник! Изобщо не е трябвало да говориш с нея за това. Казах ти за историята й с Едуардо, нали?

— Да, каза ми. Но това е било само слух. Не го вярвам.

— Искаш да кажеш, че не искаш да повярваш. Видя какво се случи на Дейв. По-добре забрави за това шибано пране на пари или може да те сполети същото.

— Имам доверие на Изабел.

— Ник, истината е, че в този бизнес вяра не можеш да имаш никому.

Прииска ми се да го оспоря, но не го направих. Донякъде, защото изпитвах неприятното чувство, че е прав.

— Хайде да си тръгваме, късно е. — Джейми допи чашата си.

— Да. — Допих си моята.

Пред кръчмата се разделихме. Джейми вдигна ръка за такси, а аз тръгнах към метрото. Бях си оставил велосипеда в Канари Уорф.