Летният рицар

– Питам те пак: кой си ти?

Очите леко се помръднаха и гласът отговори ядосано, с ръмжене:

– Наричат ме с много имена и съм извървял много пътища. Ловец съм бил и наблюдател, и водач. Милейди ме изпрати да те отведа при нея цял и невредим.

– Не ме прави на глупак, Чарли – изръмжах аз. – Знаеш правилата не по-зле от мен. Питам те за трети и последен път: Кой си ти?

Гласът вече звучеше съвсем грубо и сърдито, едва разбираемо.

– Грималкин ме нарича Студената дама, която ми нареди да отведа емисаря на своята майка в нейния двор, при нейния трон.

Издишах и казах:

– Добре. Води ни тогава.

Очите се поместиха, сякаш в малък поклон, и после Грималкин измяука отново. Нещо се раздвижи в сенките и внезапно на пода се появи зеленикаво петно от мътна светлина. Пристъпих към него и видях, че е светещ отпечатък от лапа – много подобна на котешка, но с удължени и тънки пръсти. Щом се озовах до нея, на няколко фута по-нататък засвети нова следа.

– Забързай се, магьоснико – измяука Грималкин. – Забързай се. Дамата чака. Сезонът свършва. Няма време.

Приближих се към втората следа, в мрака пред нас просветна трета, и така нататък.

– За какво беше всичко това? – прошепна Били. – Тоест да го питаш три пъти едно и също нещо?

– Това задължава – прошепнах в отговор. – На феите не им е позволено да лъжат и ако един фей повтори нещо три пъти, е сигурно, че то е истина. Задължен е да изпълни обещание, дадено три пъти.

– А! – отвърна Били. – Значи, дори и тази твар да не са я изпратили да ни преведе безопасно, ти го накара да повтори три пъти нещо, което ще е задължен да направи. Схванах.

Поклатих глава.

– Просто исках да се убедя, че Грималкин е честен. Но те мразят да ги обвързват по този начин.

Някъде отпред за момент просветнаха две очи и ново мяукане накара гърба ми да изстине.

– О! – каза Били. Той също не изглеждаше особено спокоен. Лицето му беше леко пребледняло, а пръстите му бяха свити в юмруци. – Значи, ако Грималкин поначало е имал добри намерения, ненужният ти опит да го обвържеш го е разгневил?

Свих рамене.

– Не съм тук, за да завързвам приятелства, Били. Тук съм, за да намеря убиеца.

– А не си ли чувал някога за дипломацията?

Вървяхме още двайсетина минути подир светещата следа из влажните тунели, дълги понякога само по няколко фута. Все по-често срещахме следи от скорошно строителство – ако може да се нарекат строителство неравните слоеве камъни, вкарани в стената като в мек сладолед. Някои от тунелите изглеждаха съвсем нови. Който и да живееше тук, долу, явно не се притесняваше да разширява територията си.

– Още много ли има? – попитах.

Грималкин отговори с ново мяукане някъде отблизо – и то не от посоката на следващата следа.