Бедствие на високи токчета

Бренди прекъсна това вълнуващо надзъртане в миналото.

— Нека да поседнем. — Тя заобиколи Роберто и му посочи фотьойла. Роберто се настани там, но не допусна разговорът да замре.

— Значи на Бренди й се е налагало да опровергава много хора?

— О, да. — Тифани улови дъщеря си под мишница. — Още с прохождането си се научи да танцува, беше невероятна гимнастичка и балерина. Мъжът ми виждаше единствено това; така и не забеляза, че е пълна отличничка. Затова, когато завърши със златен медал и я приеха от раз право, тя най-сетне му запуши устата.

— Хайде, мамо, да седнем на новия ми диван. Според мен цветът много пасва на стените.

Тифани разсеяно се отпусна до дъщеря си.

— Вярно е, скъпа, но защо седалката е разпорена?

Вярно е, че Бренди беше преспала с него, но не желаеше той да я опознае истински. Не искаше да научи миналото й. Дали защото беше крадец на диаманти? Или защото тя носеше маски, които никога не сваляше, и пазеше тайни, които никой не биваше да научи?

— А, да, уредих проблема със седалката. — Бренди прехапа устни, сякаш пресмяташе нещо — Роберто нямаше представа какво. — Ти как стигна дотук, майко?

— Взех такси.

— От Нашвил ли? — Сарказмът на Бренди го сепна.

— От летището! Шофьорът се държа много любезно, показа ми забележителностите на Чикаго и ме таксува на половин цена. Не беше ли страшно мило?

Роберто изобщо не се съмняваше, че Тифани е в състояние така да омагьоса някой намусен таксиджия, че той да се бръкне в собствения си джоб, за да плати сметката й.

— Ами… работата ти в агенцията за недвижими имоти?

— Напуснах.

— Майко… — Бренди прозвуча уморено, сякаш много пъти преди бе чувала същото.

— Онзи отвратителен мъж се опита да спи с мен. — Сърцевидната й уста потрепери. — Държах се вежливо с клиентите му, а той реши, че го свалям.

— Добре, майко. Добре. — Бренди непохватно я потупа по ръката. — Знам, че се случват такива работи. Погледни се. Кой би ти устоял?

— Аз не го искам!

— Не съм казала, че го правиш нарочно.

— Баща ти казваше…

— О, баща ми е един голям, тлъст смотаняк.

Разговорът разкри на Роберто повече за семейната динамика, отколкото цялостно обяснение. Той се изправи:

— Жаден съм. Някой друг да иска нещо? — Когато Бренди понечи да се изправи, той я спря. — Нека аз. Вие двете имате да наваксвате с новините.

Щом той изчезна в кухничката, Бренди се стегна. Буквално можеше да предскаже какво точно и с какъв тон ще го каже майка й.

— Скъпа, колкото до Алан… — Майка й, която никога не страдаше от липса на думи, изглеждаше несигурна какви точно съболезнования да й предложи. Кой знае защо Бренди се почувства виновна.

— Извинявай, трябваше да ти се обадя още тогава, но…