Трилогия Бьорндал
- Автор: Гюлбрансен Трюгве
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-1610-20-4
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Трилогия Бьорндал». Краткое содержание книги:
В едно трудно време, когато новото прониква бавно в стария консервативен свят, благодарение на интелекта и предприемчивостта си семейство Бьорндал натрупва земи и богатства. Съседите им мислят, че е опасно да си имаш вземане-даване с тях, но мъжете Бьорндал са силни, смели и честни, макар и нерядко сурови хора. Сплетните, завистта и злото стават неизменна част от живота на семейството. Но това не пречи на Бьорндал да търсят любовта и да постъпват така, както диктува съвестта им, за да устоят на превратностите на времето и съдбата, да открият смисъла на живота и да прозрат във вечността.
Както в миналото, започнаха отново да го канят, сега вече заедно с дъщеря му, на вечери и балове. Заедно с по-веселите и по-свободни условия на новия й живот младостта на Аделхайд разцъфна и нейната красота излезе наяве. Беше научена да се облича и да прави косите си с вкус и изящество и сега имаше възможност да прояви своята прелест и непринуденост. Един ден баща й откри, че има в дома си истинска красавица. И понеже се прекланяше пред всичко хубаво, започна да се отнася към дъщеря си с възхищение и почит. За пръв път забеляза у нея изящната и благородна осанка на своята покойна тъща и нещо от гордата представителност, която беше притежавал самият той на младини.
Започна да пести от онова, което разходваше за себе си, за да може Аделхайд да се облича добре и достойно да се представя в обществото. Тя предизвикваше възхищение с красотата и благородните си обноски, но имаше причини, които убиваха всяко желание у младежите да искат ръката й. По онова време парите и недвижимите имоти имаха голямо значение, а Аделхайд нямаше нищо. Освен това странната й личност държеше на разстояние мъжете. Нейната превъзхождаща интелигентност и образованост, нейната студенина и иронията й много скоро отблъскваха всички млади мъже, които я познаваха.
Майор Баре се надяваше да я омъжи, въпреки че все още не виждаше подходящия за нея съпруг между кандидатите, които напук на студенината й все пак не се отказваха да ухажват хубавата Аделхайд. Едва седем години по-късно, един ден преди да замине на село, където се канеше да прекара лятото, Аделхайд срещна в лицето на един аптекар човека, който поиска да свърже живота си с нейния.
Отначало този човек, който не беше вече млад, стана причина за много спорове между баща и дъщеря. Тя не желаеше и да чуе за него, при все че минаваше за богат, и подчертаваше, че не иска да се омъжи в никакъв случай. Баре не отстъпваше и казваше, че в това тежко време Аделхайд трябва да се покаже благоразумна. Най-после той й призна, че е задлъжнял до гуша и че скоро положението му ще стане безизходно.
Аделхайд се почувства жестоко наранена, за това че баща й беше решил да размени нейната младост и красота със сигурна издръжка за двама им. Все пак, въпреки своето високомерие, тя бе забелязала през последните години, прекарани в града, че животът не се състои само от голи принципи и овехтели стереотипи на поведение, че общественото положение няма някогашното значение за новите поколения. Освен това бедността, която беше принудена да понася, откакто живееше с баща си, беше прокарала дълбока следа в гордата й душа… И така, Аделхайд отказа решително да се омъжи за аптекаря.
Без да изпитват истинска привързаност една към друга, Аделхайд Баре и Елизабет фон Гал все пак намираха много общи теми за разговор, докато се разхождаха заедно. Увлечени в своя разговор, те неусетно стигаха до края на алеята, продължаваха по големия път и понякога трябваше да се отдръпват бързо встрани, за да се запазят от черните коне, които идваха от север. Всички хора от околностите поздравяваха много учтиво госпожица фон Гал. Но планинците не само не я поздравяваха, но дори не намаляваха ход, а препускаха в галоп, сякаш земята под тях гореше.
Аделхайд често питаше приятелката си откъде идват тези луди каруцари с бясно препускащите си коне и винаги получаваше един и същ отговор: „От север, от горите“. Любопитството й оставаше незадоволено. Една сутрин, докато тя се разхождаше в градината, срещна брата на полковник Фон Гал. Той не беше съвсем наред умствено и затова рядко му разрешаваха да се появява пред гостите на имението. Затова скиташе рано сутрин из парка наоколо, докато все още беше пусто. Свикнали бяха да го наричат „брат Лоренц“. Той имаше навик да държи главата си странно наведена встрани, сякаш непрекъснато се вслушваше в някаква близка опасност. И наистина, той се боеше от всичко и неговият страх служеше като повод да го държат настрани от гостите. При всеки случай, когато виждаше хора, той започваше да разказва, че някога е бил много богат, че е притежавал кюлчета злато и книжни пари и че всичко това му е било отнето. След това правеше странни бележки върху семейство Фон Гал. Затова полковникът имаше своите основателни съображения да го държи затворен.
Аделхайд беше слушала много пъти вече несвързаната история за отнетото богатство от брат Лоренц, понякога му бе задавала въпроси, с които да поддържа разговора и същевременно да задоволи любопитството си. Тя не се изненада, когато го видя на завоя на една алея и не се отдалечи, а го поздрави любезно и размени с него обикновени думи за студа и за настъпващата зима. Той я гледаше и примигваше, сякаш заслепен от слънцето. Накрая й каза, че е по-хубава от Елизабет и добави: