Черният списък

— Какво говорите, Татяна Григориевна, никой освен нас с Кузмин и Паша Яковчик не се занимава с убийствата.

— И какво ще ме посъветваш? Да пиша ли заявление или не е нужно?

Серьожа се зачуди какво да й отговори. Разбирах за какво мисли сега. В друга ситуация най-правилното би било Татяна да отиде при началството, при онзи суверенолюбив полковник, и да му каже: така и така, аз съм ви колега от Петербург, случи ми се неприятност, помогнете с каквото можете. Което в превод на руски би означавало: няма да подавам заявление, та в случай на неуспех на главата ви да не се стоварва още един неразкрит обир, но имайте добрината да наредите на вашите момчета — нека потърсят, може пък да намерят компютъра ми. А не го ли намерят, няма да ви се сърдя, защото разбирам вашите затруднения. Открай време всички служители на милицията постъпват именно така. Но сега сме в друга ситуация, защото независимият полковник очевидно ме е проучил и знае адреса, където съм наел квартира. И ако сега при него отиде потърпевша, която работи като следовател и живее на същия адрес, в главата му може да се зародят най-непредсказуеми подозрения. И накрая най-много ще го отнесе Серьожа Лисицин, защото на мен началникът му нищо не може да ми направи.

Така си мислех аз в онзи момент. По-нататъшните събития показаха, че не съм бил прав. И то никак.

А онази вечер още нищо не подозирах. Тримата разговаряхме още около половин час, обсъдихме убийството на Юшкевич и стигнахме до тъжния извод за собственото си безсилие и невъзможността бързо да разнищим трите трагедии, станали една след друга. Засега реших да не им казвам за откритието, направено от Юра Мазаев — струваше ми се прекалено ужасно и невероятно.

Сбогувахме се със Сергей и останахме на двора сами с Татяна. И тогава почувствах езика си, сякаш залепнал за гърлото. Снощната ми решителност се бе изпарила яко дим. Седях и с изумление си припомнях как мълчаливо я хванах за ръка, изведох я в градината и… Господи, аз ли бях това? Но за снимките бях длъжен да й кажа. Такива неща не бива да се крият.

Таня прие разказа ми съвсем спокойно. Сигурно след потреса, изживян заради кражбата на компютъра, всичко останало й изглеждаше като забавни дреболии, които дори не си струва да се обсъждат.

— Имаше ли неприятности с жена си? — Само това ме попита.

— Не, нищо подобно. Нали сме разведени — и дума не може да става за неприятности. Просто някой очевидно никак не иска да работя за Рудин, затова гледа да ме скара с Рита. Защото не всички знаят, че сме разведени.

— Но ти наистина ли имаш намерение да работиш за Рудин?

— Не, разбира се. Не мога да го понасям.

— Тогава може да не ни пука от тези снимки? — полувърдително попита тя.

— Естествено — отговорих твърдо. — Не ни пука и ги забравяме. Но нека забравим само снимките.

— В смисъл?

— Да забравим снимките — повторих, — но не и онова, което се вижда на тях. Не ми се иска да го забравиш.

— Не съм го забравила.

— Тогава да вървим? Доколкото разбрах, Ира ще нощува при Мазаев.