Законът за трите отрицания

И Анита има същия. На никого не позволява да й влияе и да й диктува. И двамата са се метнали на баща си.

Анита обеща да поговори със сестра си и да съобщи резултатите на майка си. Обади й се чак на другия ден.

— Майче, мисля, че с нищо не мога да те утеша.

— Какво има? — уплаши се Зоя Петровия. — Какво става с Любочка?

— Не мога да ти кажа точно, тя нищо не сподели с мен. Нали ти ме помоли да не споменавам за твоите тревоги, затова просто разговарях с нея, както обикновено, надявах се тя сама да сподели.

— И тя не пожела? — горчиво въздъхна Зоя Петровна.

— Не. Но съм съгласна с теб, става нещо с нея. Сякаш е на ръба на нервна криза.

— Господи, ама какво може да става? — завайка се Зоя Петровна. — Какво може да се е случило, ти как мислиш, Анита?

— Не знам, майче, но ми се струва, че Любаша крие от нас нещо, което се срамува да признае. Инак непременно щеше да ми го каже.

— Да, на теб ти има доверие — съгласи се майката. — И се вслушва в съветите ти. Уважава те, затова се срамува, не иска да се изложи пред теб. Добре де, какво да се прави, щом не иска да каже, то си е нейно право. А ти как си?

— Всичко е наред.

— Как е твоят скокльо?

— Мамо, нали съм те молила… Той е каскадьор, това е уважавана и добре платена професия.

— Защо тогава го криеш от нас, щом е толкова уважаван? — подкачи дъщеря си Зоя Петровна, която се обиждаше, задето през всичките тези години тя така и не бе запознала родителите си със своя сърдечен приятел.

— Никого не крия. Просто не смятам, че е нужно да ви запознавам с него. Вие сте моето семейство, той е моят личен живот и едното няма отношение към другото, така че не е нужно да ги смесваме.