Легендата за Линкълн [bg]

Малоун влезе през тъмнозелените дървени врати във фоайето, обзаведено с рустикални баварски мебели. По цялата дължина имаше махагонов плот, а в отсрещния му край бяха стълбището и асансьорът. Малоун реши, че най-добрата тактика е да се държи така, все едно знае какво прави. Той се обърна към младата жена на рецепцията и каза:

— Идвам при сеньор Саласар.

Жената се взря с немигащи очи в него.

— Той току-що пристигна. И не е споменавал, че очаква посетители.

Малоун се престори на раздразнен.

— Казаха ми да дойда тук.

— Господинът е в ресторанта — обади се единият от двамата млади служители в униформа, които стояха наблизо.

Малоун се усмихна, извади пачката пари в брой, която нарочно беше натъпкал в предния джоб на панталона си, и подаде банкнота от двайсет евро на младежа.

— Danke — каза той.

Жената му хвърли недоволен поглед, когато осъзна, че е пропуснала своя шанс. Малоун потисна усмивката си. Дори в хотели, за които се предполагаше, че от векове насам поддържат най-високо равнище, парите отваряха всички врати.

Малоун беше отсядал в „Голденер Хирш“ и знаеше, че ресторантът е на приземния етаж, в срещуположния край на сградата. Той пое по един тесен коридор през няколко арки и покрай бара, за да стигне до него. Разположен в някогашна ковачница, сега ресторантът се смяташе за най-луксозното заведение в Залцбург — макар че Малоун си мислеше, че и други могат да претендират за тази титла. Австрийците обикновено вечеряха след седем вечерта, така че масите с бели покривки, искрящ порцелан и кристални чаши бяха празни.