Не поглеждай назад [bg]

— Как се е случило нещастието?

— В дома на родителите на детето. Тогава Ескил беше на две години и нещо. Ани прие смъртта му много тежко. Всички бяхме потресени, познаваме родителите.

— Кога се случи?

— Нали ви казах, миналата есен — тогава именно Ани се отдръпна от света. Тогава ни се струпаха доста неприятности, изживяхме труден период. Обаждаше се Халвур, после започна и Йенсвол. Бьорк непрекъснато ни досаждаше с искания да види Сьолви, а Ада стана непоносима!

Млъкна и внезапно придоби сконфузен вид.

— Кога точно стана злополуката с детето, Еди?

— Май през ноември. Не помня точната дата.

— Преди или след като Ани се отказа от отбора?

— Не се сещам.

— Ще се наложи да поразмислиш. Как почина детето?

— Задавило се с нещо и не успели да го извадят. Ескил се хранел сам в кухнята.

— Защо не сте споменали за това досега?

Холан го погледна с нещастен вид.

— Нали работата ви е да откриете убиеца на Ани — прошепна той.

— Да, точно това правим. При разследването е необходимо да изключим възможностите една по една.

Настъпи продължително мълчание. По високото чело на Холан избиха капки пот. Той не спираше да разтрива пръстите си, сякаш не ги чувстваше. В мислите му през цялото време изникваха идиотски снимки: Ани в червен гащеризон и шапка на абитуриентка; Ани в булчинска рокля; Ани с пеленаче в ръце. Никога няма да му се удаде възможност да я снима така.

— Разкажете ми как реагира Ани, когато научи за нещастието.

Холан се надигна на стола и се замисли.

— Не помня коя дата беше, но си спомням самия ден, защото се успахме. Аз лично не бях на работа. Ани закъсня за автобуса, а и се прибра по-рано от училище, защото не се чувстваше добре. Сърце не ми даде да й съобщя веднага. Оставих я да си полегне малко и да поспи.

— Болна ли беше?

— Да… не, тя никога не се разболяваше. Сигурно беше пипнала някаква настинка. Събуди се, а аз се чудех как да й поднеса тъжната вест. Накрая отидох при нея и седнах на ръба на леглото.

— Продължавайте.

— Тя се вцепени — замислено разказваше бащата. — Парализира се от ужас. Обърна се и се скри под завивката. Какво можех да направя? През следващите дни не показваше какво изпитва, скърбеше мълчаливо. Ада искаше Ани да занесе цветя в дома на детето, но Ани не пожела. Не дойде и на погребението.

— Вие бяхте ли там със съпругата си?

— Да, разбира се. Ада се притесняваше заради отсъствието на Ани, но се помъчих да обясня колко е тежко за едно дете да ходи на погребение. Та Ани беше само на четиринайсет. Не знаеше какво да каже, нормално е.

— Мм — промърмори Сейер. — А после ходи ли на гроба му?

— Да, няколко пъти. Но не стъпи в дома им.

— Но нали е разговаряла с тях? Все пак е гледала детето им.

— Да, бяха й много близки. Най-вече майката. Впрочем тя се премести в друг град, разделиха се известно време след смъртта на детето. След подобна трагедия е много трудно да намериш път към партньора си. Всеки има нужда да започне отначало и никога няма да бъде съшият. — Еди сякаш се отплесна и заговори на себе си, все едно събеседникът му не съществуваше. — Само Сьолви си е същата. Направо не мога да повярвам, че не се промени след тази трагедия. Но тя е по-различна. Трябва да приемем децата си такива, каквито са, нали?