Сърца за изгаряне [bg]

— Ако това си имал предвид, така и трябваше да се изразиш. Що се отнася до тази къща, тя е само едно място. Не по-добро и не по-лошо от което и да е друго.

— Много по-красиво от мястото, където живея аз.

— По-красиво? Разбира се. Тук съмнение не може да има. Но по-добро! Две тотално различни понятия и човек би могъл да спори и за двете, предполагам.

Тя пристъпи към края на вътрешния двор, покрай белите метални градински мебели и белите рози във високи вази, към калдъръмената лъкатушеща пътечка, водеща към огромен парк. Буйната трева заливаше хълмчетата наоколо, осеяни с дървета. Всички бяха високи и добре оформени — покров от зеленина с леко загатнат оранжево-кафяв нюанс заради докосването на есента.

Непознати с дълги бели палта стояха сред дърветата. Очите им бяха впити в нас. Бяха толкова много, че не можех да ги преброя. Когато Стела погледна към тях, те извърнаха очи. Някои дори пристъпиха зад дърветата. Никой обаче не си тръгна. Дори ми се струваше, че прииждат още и още, въпреки че не можех да кажа откъде.

Стела тръгна по калдъръмената пътечка. Побързах да я последвам, за да съм до нея и да не изоставам като преди.

— Дори в гора човек може да се чувства пленник, докато други откриват свободата в затворническата килия.

— Затова ли написа „помогни ми“ на пейката? Чувстваш се пленница?

Стела се засмя.

— О, бе толкова отдавна. Просто дело на хиперактивно детско въображение. Не му придавай чак такава важност.

— Значи не ти е нужна помощ?

С крайчеца на окото си мярнах един от хората в бяло да обикаля ствола на голям дъб в опит да застане срещу нас, без да го виждаме.

— Не ми е нужно нищо — отвърна Стела. — Написах го в момент на слабост.

Тя млъкна, пристъпи по-близо, изправи се на пръсти и се приведе към мен. Устните ѝ почти докосваха ухото ми. Топлият ѝ дъх, който усещах по врата си, накара кръвта ми да кипне.

— Внимавай какво приказваш — прошепна. — Дърветата тук имат уши.

Сетне отстъпи, смръщила лице.

— Вониш отвратително, все едно си спал на дъното на контейнер за боклук зад онази твоя мазна дупка.

— Съжа…

Очите ѝ се присвиха и тя си пое въздух, несъмнено за да ме скастри отново.

— Така мирише работата — изстрелях аз, преди тя да каже каквото и да било.

— Тц-тц, горкичкият Джак. Умът ми не побира защо човек доброволно би се подложил на ежедневна свинщина.

— Харесват ми хората там. Добронамерени са. Г-н Крендал се грижи за мен. И за Леля Джо също. Като едно голямо семейство сме — отвърнах.

— Леля ти е още жива, нали? — попита Стела, като продължи по калдъръмената пътечка.

— Да.

— „Да“ какво?

— Леля Джо още е жива.

— Не твърде добре обаче, предполагам?

— Болна е от рак. В напреднал стадий. Не съм сигурен колко още ще е с нас.

— Може би скоро ще се присъедини към родителите ти. Предполагам, че и те все още са мъртви?