Градът и звездите [The City and the Stars - bg]

Той се докосваше до техния таен страх — страх, който никога не бе споделял и затова никога нямаше да го разбере докрай. Сега да правят каквото искат, той бе изрекъл истината такава, каквато я виждаше.

Председателят го погледна строго.

— Имаш ли да кажеш още нещо — запита той, — преди да обсъдим какво следва да се прави?

— Само едно. Бих искал да отведа този робот при Централния компютър.

— Но защо? Знаеш, че Компютърът вече е в течение на всичко станало в тази зала.

— И все пак искам да отида — любезно, но упорито отвърна Алвин. — Моля за разрешение както Съвета, така и Компютъра.

Преди Председателят да отговори, в залата се раздаде ясен, спокоен глас. Алвин не го бе чувал никога през живота си, но разбра кой говори. Информационните машини, които не бяха нищо повече от странични фрагменти на този колосален разум, можеха да разговарят с хората, ала в гласовете им нямаше тези изключителни нотки на мъдрост и власт.

— Оставете го да дойде при мен — каза Централният компютър.

Алвин погледна Председателя. Чест му правеше, че не опита да използува победата си. Просто запита:

— Разрешавате ли да напусна?

Председателят се огледа из Дома на съвета, не срещна възражения и безпомощно отговори:

— Много добре. Разпоредителите ще те придружат и когато свършим заседанието си, ще те доведат обратно.

В знак на благодарност Алвин леко се поклони, грамадните врати се разтвориха пред него и той бавно излезе от залата. Джесерак го придружи и когато вратите отново се затвориха, той се обърна към наставника си.

— Какво мислиш, че ще прави Съветът сега? — тревожно запита Алвин.

Джесерак се усмихна.

— Нетърпелив както винаги, нали? — подхвърли той. — Не знам колко струват догадките ми, но предполагам, че ще решат да запечатат Гробницата на Ярлан Зей, та никой вече да не повтори твоето пътуване. Тогава Диаспар ще може да си живее както преди, несмущаван от външния свят.

— Точно от това се боя — горчиво каза Алвин.

— И все пак още се надяваш да го предотвратиш?

Алвин не отвърна веднага; знаеше, че Джесерак е разбрал намеренията му. Но поне плановете му не можеше да предвиди, защото нямаше планове. Бе стигнал до положението, когато можеше само да импровизира и да решава всеки нов въпрос едва след възникването му.

— Осъждаш ли ме? — запита той след малко.

Новата нотка в гласа му изненада Джесерак. В нея имаше следи от смирение, най-явният признак, че за пръв път Алвин търси одобрение от ближните си. Джесерак се трогна, но бе прекалено мъдър, за да приеме нещата твърде сериозно. Сега Алвин преживяваше голямо напрежение и би било рисковано да се предполага, че промените в характера му са трайни.