Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Колебанието й трая само миг. Тя бързо се върна, почука на вратата и нежно го повика. При звука на гласа й чукането престана и скоро той излезе при нея и те дълго вървяха заедно напред-назад.
През нощта Луси стана от леглото си и отиде да го погледне в съня му. Той спеше дълбоко и обущарските му инструменти и недовършената работа си бяха на обичайното място.
ГЛАВА XI
ОЩЕ ЕДИН КАНДИДАТ
— Сидни — каза мистър Страйвър на своя чакал същата нощ или сутрин, — разбъркай още пунш, имам да ти казвам нещо.
Сидни бе работил много до късно тази нощ, а също и предната, и по-предната, и много нощи наред. Правеше голямо разчистване на книжата на мистър Страйвър преди настъпването на дългата ваканция (Съдебните сесии в Англия заседавали приблизително от януари до юни и от септември до Коледа. Дългата ваканция е периодът на летните месеци. Вж, също и есенна, пролетна сесия в глава XII.). Най-после разчистването приключи, всички несъбрани вземания на Страйвър бяха събрани, всичко бе оправено чак до ноември, когато атмосферните и съдебни мъгли пак щяха да докарат мливо в мелницата.
От толкова много работа Сидни не изглеждаше нито по-свеж; нито по-трезвен. За да изкара нощта, много пъти се бе наложило да мокри пешкирите, а заедно с това и да изпие много повече вино. Беше съвсем разнебитен, когато най-после свали тюрбана си и го хвърли в един леген, където често го беше топил през последните шест часа.
— Бъркаш ли още пунш? — запита едрият и внушителен Страйвър, поглеждайки от канапето, на което лежеше по гръб с пъхнати под колана ръце.
— Да.
— Слушай сега! Ще ти кажа нещо, което доста ще те изненада и може би ще те накара да си помислиш, че не съм толкова хитър; колкото обикновено ме смяташ. Смятам да се оженя.
— Така ли?
— Да. И не по сметка. Какво ще кажеш сега?
— Не се чувствувам разположен да кажа много нещо. Коя е тя?
— Познай.
— Познавам ли я?
— Отгатни.
— Нямам намерение да гадая в пет часа сутринта, когато мозъкът ми се пържи и цвърчи в главата ми. Ако искаш да отгатвам, трябва да ме поканиш на вечеря.
— Добре тогава, ще ти кажа — рече Страйвър, като бавно се надигаше и заемаше седнало положение. — Сидни, караш ме да губя всякаква надежда, че можеш да ме разбереш, такова безчувствено животно си.
— А ти — отвърна Сидни, който приготвяше пунша — си такава чувствителна и поетична душа.
— Хайде, хайде! — отговори Страйвър. — Макар и да не претендирам да съм образец на романтична душа (добре се познавам), все пак аз съм по-нежен човек от теб.
— Имаш повече късмет, искаш да кажеш.
— Не искам да кажа това. Искам да кажа, че аз съм по-… по-…
— Кажи по-галантен, ако това мислиш — подсказа му Картън.
— Добре, ще кажа по-галантен. Аз съм човек — каза Страйвър, като се надуваше пред приятеля си, който приготвяше пунша, — човек, който полага повече усилия от тебе да бъде приятен, който по-добре от тебе знае как да бъде приятен в женско общество.
— Продължавай — каза Сидни Картън.
— Не, няма да продължа — каза Страйвър, като клатеше заплашително глава, — няма да продължа, преди да се разберем. Ти си бил у доктор Манет толкова пъти, колкото и аз, а може би и повече. И знаеш ли какво? Направо ме е било срам заради твоята необщителност. Държиш се така мрачно и мълчиш като бито куче, че кълна ти се, срамувал съм се от теб, Сидни!
— Положително на човек с твоята практика в съда ще се отрази много благотворно, ако се засрами от нещо — отвърна Сидни. — Трябва да си ми много благодарен.
— Няма да се измъкнеш с тия номера — отговори Страйвър, като че бутайки с рамо отговора си към Сидни. — Не, приятелю, мой дълг е да ти кажа и аз ти го казвам в лицето за твое добро, че ти си ужасно непохватен човек в такова общество. Направо си един неприятен човек.
Сидни изпи чаша от пунша, който бе приготвил, и се изсмя.
— Виж мен! — каза Страйвър, като се изпъчи. — Аз имам по-солиден доход от теб и за мен не е така необходимо да се държа приятно. Защо го правя тогава?
— Никога не съм те виждал да го правиш — промърмори Картън.
— Правя го от приличие; правя го заради принципа. И ето, виж ме! Напредвам.
— Никак не напредваш с разказа си за брачните си намерения — отвърна Картън небрежно. — Предпочитам да се придържаш към него. Що се отнася до мен — никога ли няма да разбереш, че аз съм непоправим?
Той зададе въпроса с известно презрение.
— Няма никакъв смисъл да бъдеш непоправим — отговори приятелят му с не много утешителен тон.