Дума Ки

— След минутка, Уайърман, само след минутка. Толкова рядко ни идват гости. — Тя се обърна към мен: — Какъв художник сте, Едгар? Вярвате ли в изкуството само заради самото изкуство?

— Определено, мадам.

— Радвам се. Такива художници обича най-много Салмън Пойнт. Как точно го наричате?

— Изкуството си?

— Не, драги — къщата на Салмън Пойнт.

— „Розовата грамада“, мадам.

— Значи отсега нататък ще бъде „Розовата грамада“. А вие ще ми казвате Елизабет. И стига с тия формалности — да си говорим на „ти“.

Усмихнах се. Нямаше как да не се усмихна, защото тонът й бе по-скоро сериозен, отколкото игрив.

— Добре, Елизабет.

— Чудесно. Скоро ще отидем в телевизионната стая, но преди това… — Тя погледна към масата. — Е, Уайърман? Е, Едгар? Виждате ли как съм наредила децата?

Вляво от училището бяха разположени десетина фигурки, обърнати с лице към сградата. Сякаш чакаха да се запишат.

— Какво си мислите, докато ги гледате? — попита тя. — Уайърман? Едуард?

Обърка името ми, но точно аз ли можех да я съдя? Вече бях свикнал с грешките. Време беше някой да сгреши и моето име.

— Междучасие? — предложи Уайърман и вдигна рамене.

— Естествено, че не — отвърна Елизабет. — Ако беше междучасие, щяха да играят, а не да стоят вкупом и да зяпат училището.

— Или пожар, или учебна тревога — обадих се аз.

Тя се надвеси над проходилката (бдителният Уайърман веднага я подхвана за рамото) и ме целуна по страната. Това дяволски ме изненада, но не предизвика никакви негативни емоции у мен.

— Много добре, Едуард! — възкликна старицата. — А сега кажи дали е учебна тревога или пожар.

Замислих се. Въпросът не бе сложен, стига човек да не го възприеме като шега.

— Учебна тревога.

— Да! — Сините й очи радостно блеснаха. — Обясни на Уайъринг защо.

— Ако беше пожар, щяха да се разбягат. Те обаче…

— Чакат заповед да се върнат в училището — довърши Елизабет вместо мен. В следващия миг се обърна към дългокосия и аз видях съвсем различна жена — изплашена и разтревожена. — Пак ти обърках името.

— Всичко е наред, госпожице Истлейк. — Той я целуна по челото с такава нежност, че ми стана още по-симпатичен.

Старицата се усмихна. Сякаш слънцето се показа зад облак.

— Докато се обръщаш към някой друг по фамилия, знаеш, че… — тук тя оплете нишката на мислите си и усмивката й започна да помръква. — Знаеш, че…

— Време е да гледаме Опра — обяви Уайърман и я хвана под ръка.

Двамата заедно обърнаха проходилката и Елизабет запристъпва тежко, но учудващо бързо към вратата в другия край на помещението. Уайърман вървеше подире й, без да я изпуска от очи.

В телевизионната стая властваше огромен „Самсунг“ с широк плосък екран в другия й край имаше скъпа аудиосистема. Не обърнах внимание нито на телевизора, нито на уредбата. Бях се втренчил в рамкираната рисунка над рафтовете с компактдискове и за няколко секунди дори забравих да дишам.

Бе направена с молив, подчертан от две алени линии, вероятно направени с най-обикновена химикалка — от онези, с които учителите поправят грешките в домашните работи. Линиите бяха прокарани по протежение на хоризонта, за да покажат залеза. Бяха напълно достатъчни. При гения няма нищо излишно. Това беше моят хоризонт — същият, на който се наслаждавах от прозорците на „Розовото мъниче“. Знаех го със същата сигурност, с която знаех и нещо друго — художникът бе слушал стъргането на раковините под къщата, когато бе пресъздал на белия лист хартия онова, което очите му виждаха, а мозъкът му интерпретираше. На хоризонта се виждаше кораб, навярно танкер. Кой знае — може да беше онзи, който бях нарисувал през първата вечер, прекарана в къща номер тринайсет на Салмън Пойнт. Стилът естествено нямаше нищо общо с моя, ала темата и подходът дяволски си приличаха.