Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
Уайърман взе каната, за да си долее чай, и аз забелязах, че ръката му едва забележимо трепери. Стана ми любопитно, същевременно се разтревожих от реакцията му. Той си погледна часовника, който носеше като медицинска сестра — с циферблата от вътрешната страна на китката.
— След половин час или някъде там трябва да отскоча до къщата и да проверя как е госпожица Истлейк — промърмори. — Сигурен съм, че е добре, но…
— Ами ако не е? Ако е паднала или нещо друго?
Уайърман извади от джоба на летния си панталон малка радиостанция с размерите на мобилен телефон.
— Всеки път, когато излизам, проверявам дали тя носи своята. Из цялата къща има бутони за спешно повикване, но… — Той потропа с палец по гърдите си. — Най-добрата алармена система съм аз. Единствената, на която се доверявам. — Загледа се в океана и въздъхна. — Има Алцхаймер. Засега е в начален стадий, но доктор Хадлок казва, че вероятно болестта ще се развие доста бързо. След година… — Той унило вдигна рамене, после лицето му се проясни. — Всеки ден в четири следобед пием чай. Това са малките удоволствия на госпожата — чай плюс предаването на Опра Уинфри. Не искаш ли да те запозная с господарката на къщата? Ще те почерпя със специалитета на Флорида Кис — лимонов пай.
— Добре — кимнах. — Съгласен. Как мислиш, тя ли е оставила онова съобщение на телефонния ми секретар, в което се казваше, че Дума Ки не е хубаво място за дъщерите?
— Сигурно. Макар че ако искаш обяснение, или очакваш тя да си спомни за съобщението, че има да чакаш. Аз обаче май мога да ти помогна. Вчера ме попита за братята и сестрите й, а пък аз не те поправих. Работата е там, че Елизабет няма братя — само сестри. Най-голямата е родена през 1908 или някъде там, а Елизабет е дошла на белия свят през 1923. Майката умира около два месеца след раждането й. От някаква инфекция или тромб… кой може да каже сега, след като е минало толкова много време? Случило се е тук, на Дума Ки.
— Баща й оженил ли се е повторно? — Още не можех да си спомня името му.
Уайърман ми помогна.
— Джон ли? Не.
— Да не възнамеряваш да ми кажеш, че е възпитавал тук шестте момичета? Струва ми се доста готическо.
— Опитал се с помощта на бавачка, но най-голямата избягала с някакъв младеж. Госпожица Истлейк претърпяла злополука, от която едва не умряла. А близначките… — той поклати глава. — Били с две години по-големи от Елизабет. През 1927 изчезнали. Предполага се, че отишли да се къпят в океана, попаднали на подводно течение и се удавили в caldo grande.
Известно време наблюдавахме водата — тези измамно кротки вълни, които подскачаха по брега като кученца — и мълчахме. Наруших мълчанието, като попитах, дали е узнал всичко това от госпожица Истлейк.
— Донякъде. Не всичко. Спомените й са доста объркани. За нещастния случай с близначките разбрах от страница в интернет, посветена на историята на Залива. Водих и електронна кореспонденция с един библиотекар в Тампа. — Уайърман вдигна ръка и пробяга с пръсти по въображаема клавиатура. — Теси и Лора Истлейк. Библиотекарят ми изпрати копие от градския вестник, излязъл на 19 април 1927 година. От заглавието на първата страница ме побиха тръпки. Две думи: „ТЕ ИЗЧЕЗНАХА“.
— Господи — въздъхнах.
— Близначките били шестгодишни. Елизабет била на четири и разбрала какво се е случило. Вероятно дори е била способна да прочете простичкото заглавие. След смъртта на близначките и бягството на най-голямата дъщеря Адриана с един от работниците в имението… нищо чудно, че Джон решил да напусне Дума. С дъщерите му се преместили в Маями. Много години по-късно се върнал, за да умре тук, и госпожица Елизабет се грижила за него. — Той отново вдигна рамене. — Горе-долу по същия начин, както аз сега се грижа за нея. Тъй че… сега разбираш защо една жена с Алцхаймер в начална фаза може да смята Дума за лошо място за дъщерите.
— Прав си, но откъде тази дама на преклонна възраст е узнала телефонния номер на новия наемател?
Уайърман се подсмихна.
— Наемателят е нов, но номерът е стар. Всички тукашни телефони са въведени в система за автоматично набиране. Други въпроси?
Зяпнах насреща му.
— Тя може да ме набере автоматично?
— Не ме обвинявай; аз съм тук отскоро. Според мен някой е въвел в паметта на нейния телефон номерата на къщите, които Истлейк притежава. Може да е бил агентът по недвижимите имоти. Или нейният бизнес мениджър, който е от Сейнт Питсбърг, но идва тук през шест седмици, за да се увери, че мадам е жива и че не съм откраднал колекцията й от порцеланови фигурки. Когато цъфне следващия път, ще го попитам.
— Значи тя може да позвъни във всяка къща от северната част на Дума с едно натискане на бутона…