Дума Ки

Колкото повече рисуваше, виждаше повече. И повечето думи се завръщаха в съзнанието й — отначало онези четиристотин-петстотин, които знаеше, преди да падне от количката и да си удари главата, а после към тях започнаха да се прибавят все нови и нови.

Баща й бе смаян от бързината, с която картините й ставаха все по-сложни. Сестрите й — също, особено Големите злобарки и близначките (не и Ади; тя беше в Европа заедно с три приятелки и двама доверени придружители; Емъри Полсън, младежът, за когото щеше да се омъжи, още не се бе появил на хоризонта). Бавачката-икономка я гледаше с благоговеен трепет и я наричаше la petite obeah fille45.

Докторът, който я лекуваше, беше предупредил, че прекомерната й физическа активност и вълнението са противопоказни и могат да предизвикат нежелани последствия, но през януари 1926 година тя вече обикаляше на воля из южната част на Дума Ки, понесла блокчето си, и рисуваше всичко.

Именно през тази зима тя забеляза, че рисунките й са омръзнали на по-възрастните — първо на Големите злобарки Мария и Хана, после на Теси и Ло-Ло, на тате и най-накрая на леля Мелда. Дали си е давала сметка, че дори гениалността омръзва, ако се приема в твърде големи дози? Вероятно детската й интуиция й го е подсказала.

Така от отегчението на по-възрастните се зароди решимостта й да ги накара да погледнат на всичко по нов начин, да им отвори очите за вълшебството, съзирано от нея.

Така започна сюрреалистичния й период; отначало птиците политаха от горе на долу, после животните тръгваха по водата и накрая конете започнаха да се усмихват. Именно усмихващите се коне върнаха интереса към картините й. Тогава обаче нещо се промени. Нещо черно пропълзя в света, използвайки малката Либит за свой портал.