Дума Ки

— Защото вече не мога — отвърна той, без да откъсва взор от водата.

— Как така… вече не можеш?

Уайърман се замисли и поклати глава.

— Да не говорим за това днес. Уайърман е уморен, muchacho, а през нощта тя ще се събуди. Ще се събуди и ще започне да спори, напълно убедена, че е в Лондон или Сен Тропе. Виждам признаците.

— Ще ми кажеш ли някога?

— Да. — Той тежко въздъхна. — Щом ти можеш да ми разкажеш за себе си, значи и аз мога да ти отвърна със същото, макар и тази перспектива да не ме изпълва с радост. Сигурен и си, че ще можеш да се прибереш сам?

— Абсолютно — заявих, въпреки че бедрото ми вибрираше като мощен двигател.

— Бих те откарал с количката, но когато тя изпадне в това състояние — по терминологията на доктор Уайърман — на път от здравомислие към слабоумие, — може да й скимне да измие прозорците… да избърши паяжините от тавана… или да излезе без проходилката си. — Тук той внезапно потрепери. Шеговитият разговор беше добил неочакван обрат. Опитах се да разведря атмосферата:

— Всички се опитват да ме напъхат в тъпата количка за голф.

— Ще се обадиш ли на жена си?

— Не виждам друг начин.

Той кимна.

— Добро момче. Ще ми разкажеш какво е станало, когато дойда да видя картините ти. Мога да намина по всяко време. Ако сутрин ти е по-удобно, ще се обадя на медицинската сестра Ан-Мари Уислър и ще й кажа да дойде преди обяд.

— Добра. Благодаря. И благодаря, задето ме изслуша, Уайърман.

— Аз ти благодаря, задето почете на боса. Buena suerte, amigo.44

Закуцуках по плажа и вече бях извървял петдесетина метра, когато внезапно ми хрумна нещо. Обърнах се, предполагайки, че Уайърман се е прибрал, но той си стоеше на същото място, пъхнал ръце в джобовете си, а духащият от океана вятър (който бе станал още по-хладен) развяваше дългата му коса, прошарена на слепоочията.

— Уайърман?

— Какво?

— Да не би Елизабет също да е рисувала?

Дълго време той не каза нищо. Чуваше се само шумът на прибоя, който днес беше по-силен, понеже вятърът гонеше вълните към брега.

— Интересен въпрос, Едгар — обади се най-сетне Уайърман. — Ако я попиташ, макар че не ти препоръчвам, тя най-вероятно ще отрече. Но мисля, че ще те излъже.

— Защо?

Вместо да отговори, той каза:

— Продължавай да вървиш, muchacho, иначе бедрото ти съвсем ще се схване. — Беше последното, което чух от него този ден. Махна ми, обърна се и закрачи по пътечката, преследвайки източената си сянка.

Не помръднах секунда-две, после се обърнах и тръгнах към „Розовата грамада“. Преходът ми се стори по-дълъг отпреди и преди да стигна до вилата, зловещо издължената ми сянка се изгуби из морския овес, ала в крайна сметка достигнах крайната си цел. Вълните продължаваха да набират сили и шепотът на раковините отново се бе превърнал в разгорещен спор.