Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
На левга и половина по-нататък се намираше пристанът Ладро, а след него, на брега на пресъхващата лете река — кулата Ладро. Калам смяташе да не спира там, стига да можеше да го избегне. Командирът на укреплението беше малазанец, както и стражите му. Стига да можеше, убиецът смяташе да изпревари бурята с надеждата да излезе отново на крайбрежния път оттатък Кулата, а после да продължи на юг към село Интезарм.
С писък, стената от охра придърпа хоризонта вляво от Калам още по-близо. Хълмовете се бяха затулили. Небето се беше издуло и помръкнало. Ята подплашени ризани заплющяха около него. Убиецът изсъска проклятие и подгони жребеца в галоп.
Колкото и да не понасяше конете, животното се оказа великолепно, щом се понесе напред с все сили. Все едно летеше над земята, простило на Калам жалките му умения на ездач. Оставаше само и да си признае, че започва да обича проклетия жребец.
Хвърли поглед през рамо и видя фронта на приближаващата буря само на стотина крачки назад. Нямаше да може да я надбяга. Там, където вятърът помиташе земята, се вдигаше пясъчна вихрушка. Калам зърна сред пясъчната вълна и хвърчащи камъни, големи колкото юмрук. Стената щеше да се стовари отгоре му само след минута. Грохотът й изпълваше въздуха.
Малко по-напред и в посока, която щеше да ги прихване, сред облака с цвят на охра Калам зърна сиво петно. Той се изпъна назад в седлото и рязко дръпна юздите. Жребецът изцвили, заора с копита и спря.
— Щеше да ми благодариш, ако имаше капка мозък — изръмжа Калам. Сивото петно беше рояк кръвожадни пустинни бълхи. Ненаситните твари изчакваха бури като тази и яхваха вятъра, за да налетят на плячка. Най-лошото беше, че човек не можеше да ги види направо: виждаха се само отстрани.
Щом роякът профуча покрай тях и ги подмина, бурята връхлетя.
Пясъчната стена се стовари с грохот върху тях и жребецът се олюля. Светът се скри сред пищящата, вихрена мъгла от охра. Камъни и чакъл ги заудряха, животното затрепери, а Калам запъшка от болка. Сниши закачулената си глава и се присви под устрема на вятъра. Примижа, взря се през тесния прорез на шала телаба и подкара животното ходом. Наведе се над шията на коня, пресегна се с облечената си в кожена ръкавица ръка и прикри лявото му око, за да го предпази от хвърчащите камъни и пясък. Поне това му дължеше за това, че е с него сега.
Продължиха така още десетина минути, без да виждат нищо през гъстата пелена от пясък. Жребецът изцвили и се вдигна на задните си крака. От всички страни под тях пращеше и пукаше. Калам присви очи надолу. Кости, отвсякъде. Бурята беше издухала и оголила цяло гробище — съвсем обичайно по тези земи. Убиецът овладя жребеца и се опита да погледне през охрения сумрак. Пристанът Ладро беше наблизо, но не се виждаше нищо. Той смуши жребеца и животното запристъпва колебливо напред между купищата скелети.
Накрая видя пред себе си крайбрежния път с караулките от двете страни на нещо, което трябваше да е мост. Селото трябваше да е отдясно… „Стига да не го е издухала проклетата буря.“ Значи оттатък моста щеше да е кулата Ладро.
Караулките зееха празни като очните кухини на грамаден череп.
След като прибра коня в конюшнята, Калам прекоси двора, присвит срещу вятъра и примижал от болката в краката, докато приближаваше стражевата постройка при портата на укреплението. Наведе се под нишата и за първи път от няколко часа се оказа защитен от воя на бурята. В ъглите на караулката се трупаха преспи ситен пясък, но иначе запрашеният въздух беше спокоен. Стражи нямаше — единствената каменна пейка беше празна.
Калам хвана тежката желязна халка на портата и удари силно. Зачака. След малко чу как от другата страна махат резетата. Вратата се открехна с тежко скърцане и един стар кухненски слуга го изгледа с единственото си око и изръмжа:
— Е, влизай. Влизай при другите.
Калам се шмугна покрай стареца и се озова в просторна гостна. Към него се извърнаха няколко лица. В другия край на голямата маса, минаваща по дължината на правоъгълното помещение, седяха четирима от пазачите на укреплението. Малазанци, навъсени и вкиснати. Три тумбести кани клечаха на масата сред петната от вино. От едната страна на масата седеше жилава жена с хлътнали очи и лице, начервено и напудрено като на мома на панаир. Ерлийският търговец до нея сигурно беше съпругът й.
Калам се поклони на всички и пристъпи към масата. Друг слуга, по-млад от вратаря сигурно само с няколко години, се появи с нова кана и бокал и изчака, докато убиецът реши къде да седне — срещу двойката пътуващи търговци. Постави бокала пред него, наля го до половината и се отдръпна.