Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
В един момент осъзна, че Бенет е спрял, че я е ударил може би само няколко пъти и си е отишъл. Беше сама в уличката и тънката ивица небе отгоре вече потъмняваше. Чу откъм голямата улица гласове, ала никой не се приближи към тесния проход, където лежеше присвита.
Събуди се отново, доста по-късно. Явно беше изпаднала в несвяст, докато бе пълзяла към изхода на сляпата уличка. Осветеният от факли работен път беше на десетина крачки. В полезрението й пробягаха смътни фигури. Ушите й не преставаха да кънтят, но чу викове и писъци. Миришеше на пушек. Помисли да изпълзи дотам, но съзнанието й отново се замъгли.
Студен парцал отърка челото й. Фелисин отвори очи.
Хеборик се беше надвесил над нея и като че ли оглеждаше зениците й, една по една.
— Съвзе ли се, момиче?
Челюстта я болеше, устните й бяха покрити със струпеи. Тя кимна и чак сега осъзна, че лежи в леглото си.
— Ще намажа устните ти с малко масло, да видим дали можем да ги отворим, без да те заболи много. Трябва да пийнеш вода.
Тя кимна отново и се стегна, за да изтърпи болката, докато той мажеше устата й с натопен в масло парцал, увит около чуканчето на лявата му китка.
— Много събития имаше тази нощ, за всички ни — заговори Хеборик. — Баудин е избягал от тъмницата, подпали няколко сгради, за да отвлече преследвачите. Крие се някъде тук, из Черепа. Никой не се е опитал да избяга по стръмнините или откъм Езерото на удавника — пазачите по Пътя на бръмбара горе са съобщили, че няма никакъв опит за пробив на кордона. Саварк обяви награда — иска го жив кучия син, най-малкото защото Баудин е убил трима от хората му. Подозирам, че тук има и нещо повече. Ти как смяташ? После Бенет съобщава, че те нямало на сутрешната проверка при работниците в Кривините, и аз почвам да се чудя. Отивам да говоря с него днес по обед — каза, че те видял последно в хана на Була, снощи, зарязал те, понеже вече си била свършила, смучела си в дробовете си повече пушилка, отколкото въздух, сякаш не е той виновен за това. Само че през цялото време, докато ми ги говореше, гледах кокалчетата му. Видях, че предната нощ се е бил с някой и че единствената рана, която е понесъл, е от нечии зъби. Е, орането и сеенето свърши, никой не държи под око стария Хеборик, и значи тръгнах следобеда да търся, да надничам във всички улички — и очаквах най-лошото, да ти призная…
Фелисин избута ръката му, отвори бавно уста, примижа от болката и усети студеното боцкане от разтворилите се отново ранички.
— Бенет — изхриптя тя. Гърдите я режеха с всяко вдишване.
Хеборик я изгледа твърдо.
— Какво Бенет?
— Кажи му… от мен… кажи му, че… съжалявам.
Старецът бавно се отдръпна.
— Искам… искам да си ме вземе пак. Кажи му. Моля те. Хеборик стана и й каза със странно спокоен тон:
— Отдъхни малко.
— Вода.
— Ей сега. После ще поспиш.
— Не мога.
Той я гледаше втренчено.
— Дробовете ти са пострадали. Имаш няколко спукани ребра. Какво ще кажеш за малко чай? С дъранг.
— Направи го силен.
Чу го как напълни чаша от бурето и притвори очи.
— Умно си го измислила, момиче — изхъмка Хеборик. — Намерениче. Късмет извади, че побързах. Бенет като нищо може вече да ти е повярвал.
— Защо? Защо ми казваш това?
— Да те поуспокоя малко. Исках да кажа… — Той се приближи, държеше чашата между двете си чуканчета. — Като нищо може да те прибере пак, момиче.
— О… Не те разбирам, Хеборик.
Той я изгледа, докато тя бавно вдигаше чашата към устните си.
— Да. Не ме разбираш.
Пясъчната буря се спусна по западния склон на хълмовете на Истрал като огромна стена и доближи крайбрежния път с гибелния си стон. Макар такива бури да бяха рядкост на полуострова, Калам се беше сблъсквал със свирепата им ярост. Преди всичко трябваше да изостави пътя. Минаваше на места близо покрай крайбрежните канари, а тези канари често пъти се свличаха при такава буря.
Подкара жребеца надолу по крайпътния сипей и той се възпротиви. За такова здраво и мускулесто животно, твърде разглезено беше с хубави пътища. Пясъците бяха горещи и коварни със скритите под повърхността дупки. Жребецът замята глава и задърпа шия, но Калам стегна здраво юздите и го подкара надолу и в падината, след което го пришпори в тръс.