Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Без да обръщат внимание на никого, новодошлите птици започнаха усърдно да кълват овена и след няколко минути външността им така се измени, че станаха противни за гледане — цялата им глава, шия и гърди бяха изцапани с кръв.
— Да се опитаме ли да убием поне една от тях? — попита Франсоа.
— Не — отговори Люсиен. — Да ги лишиш напразно от живот, би било грешно, а ако искаш да ги разгледаш по-отблизо, имай търпение.
Люсиен беше прав. След половин час птиците бяха изяли толкова, колкото можеха да погълнат, и започнаха тежко да се разхождат по земята. Като видяха, че птиците не могат да се издигнат, момчетата се затичаха към грамадните хищници и с помощта на Маренго ги хванаха.
Но те не задържаха дълго своите пленници, тъй като миришеха на мърша не по-малко от самия овен.
Когато се върнаха при конете, ловците забелязаха, че ястребите пак се събраха на предишното място и дояждаха остатъците от овена. Към тях се присъединиха няколко вълка, които ту прогонваха птиците, ту ръмжаха под силните удари на техните крила.
Без да чакат края на тази отвратителна сцена, момчетата възседнаха конете и отново тръгнаха из прерията.
Глава шестнадесета
Най-сетне стигнаха до голяма бизонова пътека и тръгнаха по нея. Пътят водеше на север и беше трудно да го изгубят, тъй като беше покрит с ясни следи от бизони. Затова момчетата бяха весели, като се надяваха, че съвсем скоро ще видят бизони. Но не бе съдено тези надежди да се осъществят скоро. Животните, които всяка година извършваха своето пътешествие на север, през пялото време тичаха, почти без да се спират, и не беше лесно да се стигнат.
През нощта пътниците трябваше да се отбият доста настрани от пътя заради конете, тъй като след минаването на бизоните по пътя не беше останало ни стръкче трева. Липсата на храна започна силно да безпокои момчетата. На втория ден месото от мечката свърши, тъй че трябваше да си легнат без вечеря. А минаваха през местност, където нямаше никакви животни освен бизони, вълци и много рядко антилопи.
На третия ден гладът започна да мъчи младите ловци, наоколо не се виждаха ни птици, ни животни. Към обяд, като минаваха през местност, обрасла с див чай, видяха два глухара, които прехвръкнаха над тях. Франсоа веднага стреля, но птиците бяха много далеч и бързо се изгубиха от погледа им. Това още повече раздразни глада на момчетата, които разбраха, че вероятно не ще намерят никаква храна, докато не стигнат бизоните. С тази надежда в сърцата, те пришпориха конете и се понесоха напред.
Привечер, измъчени силно от глада, момчетата се питаха дали не трябва да пожертват Жанет или Маренго. И двете животни им бяха истински другари и много им помагаха по време на експедицията.
Но колкото и да беше ужасно това, ловците трябваше да решат кого да пожертват. И двете животни бяха еднакво мършави. Жанет никога не е била охранена, а Маренго силно отслабна по време на пътуването. Момчетата решиха, че Жанет трябва да умре.
Горката Жанет! Тя и не подозираше, че дните й са вече преброени! Ловците решиха да я убият при първото спиране, но изминаха няколко километра, без да намерят удобно място за нощувка. Никъде нямаше вода, без която беше безсмислено да спират.
През този ден бизоновата пътека ги доведе в прерия, покрита с варовити хълмове. Ни трева, ни дърво, ни най-малък признак от растителност нарушаваха еднообразието на този пейзаж. Накъдето и да погледнеха, навред се простираше ослепително бяла варовита повърхност. Слънцето пламтеше нетърпимо, отново ги измъчваше жажда. В гърдите им влизаше варовитият прах, който се носеше след преминаването на бизоните. Трудно беше да се каже кое ги мъчеше повече — гладът или жаждата.
Появиха се вечерните сенки, хълмовете станаха сивосини, когато пътниците отново излязоха в зелена прерия. Животните тръгнаха по-уверено. Местността показваше, че водата не е далеч, а когато изкачиха един хълм, видяха ручей. Конете присвиха уши, спуснаха се от височината и нагазиха до колене във водата.
За щастие ручеят не беше солен, в противен случай всички биха загинали.
След като се напиха със студена чиста вода, пътниците се изкъпаха от варовития прах и започнаха да се готвят за нощуване.
Прясната вода малко позаглуши глада им и ги накара да обмислят дали да не отсрочат смъртта на Жанет поне до утре. В това време Маренго изчезна някъде. Като се огледаха, го видяха при ручея, зает с някакъв предмет. Това се оказа скелет на голям бизон, който кучето можеше само да ближе, тъй като вълците не бяха оставили нищо по него. Разочарованите ловци се върнаха назад. Но на Люсиен изведнъж му хрумна мисълта да опитат да сварят поне супа от тези кости. Те не бяха изсъхнали, така че от тях можеше да стане супа. Докато Франсоа събираше съчки и дърва за огъня, а Базил отделяше с брадвичката ребрата и крайниците на скелета, Люсиен отиде да търси растения, като се надяваше да намери лук, ряпа или някой друг подходящ зеленчук.