Пътят на кралете (том II)

Забърса нос с ръка и така малко поразвали мига, после си седна. Няколко от другарите му го потупаха по гърба и го поздравиха за словото.

Скалата разви пакета и дълго гледа вътре. Каладин се приведе напред в опит да види съдържанието. Скалата извади предмета и го вдигна високо. Това беше прав бръснач от бляскава сребриста стомана; острата страна беше прибрана в дървена дръжка. Скалата я отстрани и огледа острието.

— Празноглави равнинци — меко продума той. — Каква красота.

— Има и парче излъскана стомана — поясни Пеет. — За огледало. И малко бръснарски сапун, и кожен ремък за заточване.

За всеобщо изумление Скалата се просълзи. Отдръпна се от казана, понесъл подаръците.

— Яхнията е готова — рече той и се втурна в казармата.

Мъжете седяха тихо. Най-сетне младият Дуни рече:

— Отче на Бурята! Мислите ли, че постъпихме правилно? Искам да кажа, как се оплаква, и тъй нататък…

— Според мен беше отлично — отговори Тефт. — Само дайте на дебелака време да даврандиса.

— Прощавай, че не ти взехме нищо, капитане — обърна се Картите към Каладин. — Не очаквахме още да се свестиш, нали разбираш.

— Всичко е наред — рече Каладин.

— Е — обади се Белязаният. — Няма ли някой да сипва от яхнията, или ще си седим тука гладни, докато изври цялата?

Дуни скокна и грабна черпака. Мъжете се скупчиха около казана и взеха да се блъскат, докато Дуни сипваше. Без Скалата, който да ги гълчи и строява, бъркотията беше голяма. Само Сигзил не се буташе. Кроткият тъмнокож човек седеше настрани, а пламъците се отразяваха в очите му.

Каладин се изправи. Притесняваше се — всъщност се ужасяваше — да не се превърне пак в предишния окаяник. Онзи, който престана да се вълнува, защото не виждаше друга възможност. Затова сега си потърси събеседник и приближи към Сигзил. Движението му размърда Сил, която се нацупи и хвръкна да кацне на рамото му. Все още беше като трепкащ пламък; да седи в този вид на рамото му беше дори по-разсейващо. Каладин не каза нищо; разбереше ли, че това го тормози, Сил вероятно щеше да го прави по-често. В края на краищата, тя още беше вятърно духче.

Каладин приседна до Сигзил.

— Не си гладен?

— По-нетърпеливи са от мен — отвърна Сигзил. — Ако можем да се доверим на видяното в предишните вечери, ще има достатъчно храна за мен, когато си напълнят купите.

Каладин кимна.

— Оценявам анализа, който направи на платото по-рано днес.

— Понякога съм добър анализатор.

— Ти си образован човек. Така говориш и така се държиш.

Сигзил помълча.

— Да — рече накрая. — Сред моя народ не е грешно мъжете да са с буден ум.

— И сред алетите не е.

— Моят опит показва, че вие се интересувате само от войните и от изкуството на убиването.

— А ти какво алетско си виждал, освен армията?

— Не много — призна Сигзил.

— Значи, образован човек — умислено продължи Каладин. — В мостови отряд.

— Така и не довърших образованието си.

— Нито пък аз.

Сигзил любопитно го огледа.

— Учих за лекар — рече Каладин.

Сигзил кимна. Гъстата черна коса се виеше по раменете му. Той беше сред малцината мостови, които си правеха труда да се бръснат. Сега, когато Скалата разполагаше с бръснач, нещата може би щяха да се променят.