Пътят на кралете (том II)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том II)». Краткое содержание книги:
Зави зад ъгъла на казармата. Усещаше се все по-силен с всяка следваща стъпка, макар да се опираше на стената. Лопен вървеше подире му; беше ред на хердазиеца да го пази, когато той се събуди.
Би трябвало да съм мъртъв, помисли Каладин. Какво става?
Когато мина от другата страна на казармата, с изненада откри, че хората се упражняват да носят моста. Скалата тичаше по средата в първата редица и даваше команди като Каладин по-рано. Стигнаха до другия край на дърводелския двор, обърнаха и се върнаха. Едва когато почти бяха подминали казармата, един от мъжете в челото на моста — Моаш — забеляза Каладин. Той замръзна на място и за малко не препъна целия отряд.
— Какво ви става? — провикна се от задните редици Торфин, чиято глава беше скрита във вътрешността на моста.
Моаш не го слушаше. Той излезе от мястото си и зяпна Каладин с широко отворени очи. Скалата припряно нареди на хората да свалят моста. И останалите го видяха и добиха същия благоговеен израз като Моаш. Раните на Хобер и Пеет бяха заздравели задоволително и те вече се упражняваха с другарите си. Това беше добре. Значи също получаваха заплати.
Мъжете в кожени елеци мълчаливо дойдоха при Каладин, ала не бързаха да се приближат твърде, сякаш той можеше да се счупи. Или сякаш беше някой светец. Каладин беше облечен само с дългите до коленете панталони на мостови и по голите му гърди се виждаха почти зарасналите рани.
— Вие, хора, наистина трябва да се поупражнявате какво да правите, ако някой от вас се препъне или залитне — рече той. — Когато Моаш спря внезапно, едва не изпопадахте. На бойното поле това може да предизвика бедствие.
Гледаха го с невярващи очи и той не можа да удържи усмивката си. Само след миг всички го наобиколиха, смееха се и го тупаха по гърба. Не беше съвсем уместен поздрав за болен човек, особено от ръката на Скалата, но Каладин оцени въодушевлението им.
Само Тефт не се включи. Старият мостови си стоеше настрани със скръстени ръце. Изглеждаше угрижен.
— Тефт? — обади се Каладин. — Добре ли си?
Тефт изсумтя, но показа нещо като усмивка.
— Само си мисля, че момците не се къпят толкова често, че да ми се прииска да съм близо до тях и да се прегръщаме. Нищо лично.
Каладин се разсмя.
— Разбирам. — Неговата последна „баня“ беше бурята.
Бурята.
Мостовите продължаваха да се смеят, да го питат как се чувства и да обявяват, че вечерта Скалата трябва да стъкми нещо много специално за вечерята край огъня. Каладин се усмихваше и кимаше, уверяваше ги, че е добре, ала си припомняше бурята.
Спомените му бяха отчетливо ясни. Как стиска халката върху сградата, главата му е сведена, а очите — затворени, за да се предпази от плющящия порой. Как Сил стои пред него и го защитава, като че може да отблъсне самата буря. Не я виждаше наоколо. Къде ли беше?
Помнеше лицето. Това самият Отец на Бурята ли беше? Сигурно не. Халюцинация. Да… да, той е имал халюцинации. Спомените за духчетата на смъртта бяха преплетени със сцени от живота му. Всички те се смесваха със странни, внезапни пристъпи на сила — ледено студена, ала живителна. Беше като студения въздух в някое ясно утро след нощ в задушна стая. Или като втриването на балсам от листа на гулкет при болки в мускулите, което носеше едновременно прохлада и топлина.
Помнеше тези мигове съвсем ясно. Каква беше причината за тях? Треската ли?
— Колко време? — попита Каладин, докато проверяваше и броеше мостовите. Тридесет и трима с Лопен и мълчаливия Дабид. Почти всички бяха налице. Невъзможно. Щом ребрата му бяха заздравели, значи е лежал в несвяст най-малко четири седмици. Колко пробега с моста бяха направили?
— Десет дни — отговори Моаш.
— Невъзможно — рече Каладин. — Раните ми…
— Затова така се изненадахме, като те видяхме, че си станал и ходиш! — отговори през смях Скалата. — Костите ти ще да са от гранит. Трябва да носиш моето име!
Каладин се облегна на стената. Никой не поправи Моаш. Не може целият отряд да е загубил представа за времето.
— Идолир и Треф? — поинтересува се той.
— Загубихме ги — рече Моаш и помръкна. — Имахме два пробега с моста, докато ти беше в безсъзнание. Нямаме тежко ранени, но двама загинаха. Ние… ние не знаехме как да им помогнем.