Сойка-присмехулка

На другата сутрин ме изписват от болницата с инструкции да се движа спокойно и да говоря само когато се налага. На ръката ми не е отпечатано разписание, затова се разхождам безцелно и чакам Прим да свърши работа в болницата, за да ме отведе в новото ни жилищно отделение. 2212. То е съвсем същото като предишното, но без прозорец.

Сега отпускат на Жълтурчето дневна хранителна дажба и сандъче с пясък, което стои под мивката в банята. Докато Прим ме завива в леглото, котаракът скача на възглавницата ми, състезавайки се за вниманието й. Тя го прегръща, но вниманието й остава съсредоточено върху мен.

— Катнис, знам, че цялото това положение с Пийта е ужасно за теб. Но помни: Сноу го е обработвал със седмици, а при нас е само от няколко дни. Има шанс предишният Пийта, онзи, който те обича, все още да се крие там някъде вътре. Да се опитва да се върне при теб. Не се отказвай от него.

Поглеждам малката си сестра и си мисля как е наследила най-добрите качества на нашето семейство: ръце на лечител от майка ми, здравомислието на баща ми и моята борбеност. Има и още нещо, нещо изцяло нейно. Способността да се вгледа в объркващата каша, която е животът, и да види нещата такива, каквито са. Възможно ли е да е права? Че Пийта може да се върне при мен?

— Трябва да отида в болницата — казва Прим, като слага Жълтурчето на леглото до мен. — Вие двамата ще си правите компания.

Жълтурчето скача от леглото, следва я до вратата и се оплаква на висок глас, когато тя го изоставя. Не може да се каже, че някой от нас е особено добра компания за другия. След трийсетина секунди вече ми е ясно, че не мога да понеса да стоя затворена в тази подземна килия и оставям Жълтурчето да се оправя само. Изгубвам се няколко пъти, но накрая успявам да стигна в Отдела за специална отбрана. Всички, покрай които минавам, зяпат синините и от смущение вдигам яката си чак до ушите.

Гейл трябва също да е изписан от болницата тази сутрин, защото го намирам в една лаборатория заедно с Бийти. Погълнати са от работата си, навели са глави над някакъв чертеж и измерват нещо. Масата и подът са осеяни с различни варианти на чертежа. Върху корковите табла и компютърните екрани виждам още чертежи. Разпознавам една от примките на Гейл, която се задейства при рязко дръпване.

— Какви са тези неща? — питам дрезгаво, като отклонявам вниманието им от листа.

— А, Катнис, разкри ни! — казва бодро Бийти.

— Какво? Това тайна ли е? — Знам, че Гейл работи много с Бийти тук долу, но мислех, че се занимават с лъкове и пушки.

— Всъщност не. Но изпитвам известна вина. Задето ти отмъквам Гейл толкова често — признава Бийти.

Тъй като през по-голямата част от времето, прекарано досега в Тринайсети, бях дезориентирана, разтревожена, разгневена, подложена на преобразяване или лежах в болницата, не мога да кажа, че отсъствията на Гейл са ми причинили някакво неудобство. А и нещата между нас не вървят особено хармонично. Но оставям Бийти да си мисли, че ми е длъжник.