Сойка-присмехулка

— Ясно — казвам аз.

— Как е там? — пита той.

— Няма напредък.

— Изпращаме екип да помогне за планината. Бийти и няколко от останалите — казва той. — Нали знаеш, „мозъците“ на операцията.

Когато „мозъците“ са избрани, не се изненадвам да видя в списъка името на Гейл. Мислех си, че Бийти ще го доведе — не заради техническите му познания, а с надеждата, че може някак да измисли начин да улови в примка една цяла планина. Първоначално Гейл предложи да дойде с мен в Окръг 2, но виждах, че го откъсвам от работата му с Бийти. Казах му да остане там, където е най-нужен. Не му казах, че ако е с мен, ще ми бъде още по-трудно да тъгувам за Пийта.

Те пристигат късно един следобед и Гейл ме намира. Седя на един пън в края на селото, в което съм настанена в момента и скубя гъска. Около дузина птици са струпани на купчина в краката ми. Те прелитат оттук на големи ята откакто съм пристигнала, и са лесна плячка. Без да каже и дума, Гейл се настанява до мен и започва да смъква перата на друга птица. Оскубали сме половината гъски, когато той казва:

— Има ли надежда и ние да си хапнем от тях?

— Да. Повечето трябва да бъдат предадени в лагерната кухня, но е разрешено да дам една-две на хората, при които ще спя — казвам. — Нещо като наем.

— Не им ли стига честта, че ще те подслонят? — казва той.

— Всеки би си казал така — отвръщам аз. — Но напоследък се говори, че сойките-присмехулки са опасни за здравето.

Скубем мълчаливо птиците още известно време. После той казва:

— Вчера видях Пийта. През стъклото.

— Какво мислиш? — питам.

— Нещо егоистично — казва Гейл.

— Че вече не е нужно да ревнуваш от него? — Отмятам ръка и около нас се разстила облак перушина.

— Не. Точно обратното. — Гейл измъква едно перо от косата ми. — Помислих си… че нямам шанс да спечеля. Колкото и силна болка да изпитвам. — Той върти перото между пръстите си. — Нямам шанс, ако той не се оправи. Ти никога няма да го забравиш. Винаги ще имаш чувството, че си сгрешила, задето си останала с мен.

— Както заради теб винаги имам чувството, че върша нещо погрешно, когато го целувам — казвам аз.

Гейл издържа на погледа ми.

— Ако смятах, че това е вярно, почти бих могъл да понеса останалото.

— Вярно е — признавам. — Но същото важи и за това, което каза за Пийта.

Гейл изсумтява раздразнено. Въпреки това, след като предаваме птиците в кухнята и доброволно си предлагаме услугите да се върнем в гората, за да съберем подпалки за огъня, аз се озовавам в прегръдките му. Устните му леко докосват избледнелите синини по врата ми и се насочват към устата ми. Въпреки чувствата, които изпитвам към Пийта, именно в този момент приемам дълбоко в себе си, че той никога няма да се върне при мен. Или аз никога няма да се върна при него. Ще остана в Окръг 2, докато падне, ще отида в Капитола и ще убия Сноу, а после ще умра заради кашата, в която съм се забъркала. А той ще умре обезумял и изпълнен с омраза към мен. Затова в гаснещата светлина затварям очи и целувам Гейл, за да си наваксам за всички целувки, които съм сдържала, и защото вече няма значение, и защото съм така отчаяно самотна, че не мога да го понеса.