Сойка-присмехулка

— Достатъчно! — казва Бийти, вдига рязко ръце и отстъпва излъчването на емисията отново на Капитола. Попива челото си с кърпа. — Ако не са се измъкнали оттам досега, всичките са мъртви. — Той се завърта в стола си и вижда как двамата с Финик реагираме на думите му. — Планът обаче беше добър. Плутарх показа ли ви го?

Разбира се, че не. Бийти ни завежда в друга стая и ни показва как екипът с помощта на „вътрешни хора“ от Капитола ще се опита — всъщност вече се е опитал — да освободи победителите от подземен затвор. Планът включва пускането на парализиращ газ по вентилационната система, прекъсване на електрозахранването, взривяването на бомба в правителствена сграда на няколко километра от затвора, а сега — и проникването в информационната телевизионна емисия. Бийти е доволен, че намираме плана му труден за изпълнение, защото тогава и нашите неприятели ще го сметнат за такъв.

— Като електрическия ти капан на арената ли? — питам аз.

— Точно така. А видя ли колко добра работа свърши? — казва Бийти.

Ами… всъщност не, казвам си аз.

Двамата с Финик се опитваме да останем в Командването, където със сигурност ще пристигне първото съобщение за спасителната операция, но не ни позволяват, защото тук се вършат сериозни военни дела. Отказваме да излезем от Отдела за специална отбрана и накрая оставаме да чакаме новини в стаята с птиците колибри.

Правим възли. И още възли. Няма съобщения. Пак правим възли. Тик-так. Това е часовник. Не мисли за Гейл. Не мисли за Пийта. Правим възли. Отказваме вечерята. Ожулени и кървящи пръсти. Финик най-после се предава и заема прегърбената стойка, в която се присви на арената, когато ни нападнаха сойките-бъбрици. Усъвършенствам миниатюрната примка. Думите на „Дървото на обесения“ отново и отново звучат в главата ми. Гейл и Пийта. Пийта и Гейл.

— Веднага ли обикна Ани, Финик? — питам.

— Не. — Минава дълго време, преди да добави: — Тя дълго ме преследва.

Замислям се дълбоко, но единственият човек, за когото мога да твърдя, че ме преследва, е президентът Сноу.

Трябва да е вече полунощ, трябва да е вече утре, когато Хеймич отваря рязко вратата.

— Върнаха се. Имат нужда от нас в болницата. — Отварям уста, за да го засипя с въпроси, но той ме прекъсва: — Само толкова знам.

Идва ми да хукна, но Финик се държи странно, сякаш е изгубил способността да се движи, затова го хващам за ръка и го повеждам като малко дете. Минаваме през Отдела за специална отбрана, влизаме в асансьора, който се движи хоризонтално и стигаме до болничното крило. Там цари суматоха, лекарите крещят заповеди, по коридорите се движат колички с ранени.

Пътят ни е препречен от болнична носилка на колела, върху която лежи в безсъзнание измършавяла млада жена с обръсната глава. По тялото й се виждат синини и рани, от които се процежда гной. Джоана Мейсън. Която наистина знаеше бунтовнически тайни. Поне онази за мен. И ето как плати за нея.