Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
Макин не знаеше какво се надявам да постигна с тази планинска разходка. Аз също не знаех, но винаги е полезно да разузнаеш обстановката. Замисля ли се за успехите си — ще ми простите тази нескромност, — откривам, че нерядко те са резултат от едно простичко упражнение, от умението да намериш общия делител на два уж несъвместими факта и да ги превърнеш в оръжие. Унищожих Гелет с помощта на два факта, които станаха опасни, когато ги събрах. Подобен, изглежда, е принципът и на строителските оръжия — два къса магия, които са безвредни сами по себе си, но събереш ли ги, създават критична маса.
Халрада не е толкова висок като синовете си, но все пак е висок. В долната си част склоновете му са смекчени от годините, покрити са с нещо черно и ронливо, което хрущи под копитата, камъните имат мехури в себе си и лесно се трошат с ръка, огънят е загаснал толкова отдавна, че дори дъхът му е изчезнал безследно. Сред пепеляка и натрошените камъни растеше изобилно пожарен бурен или теснолистна върбовка, както го наричат в дебелите книги на учителя Лундист. Първото растение, което се появява след огън. Тук дори след четиристотин години само върбовката събираше смелост да пробие черния пепеляк.
— Виждаш ли ги? — изгромоли Горгот зад рамото ми. Както обикновено, дълбокият му глас му свари неподготвен.
— Ако питаш за планините, да, виждам ги. Ако питаш за нещо друго, отговорът е „не“.
Той посочи с един от дебелите си пръсти, дебел почти колкото ръката на Гог.
— Пещери.
Трудно, но все пак ги видях след известно взиране. Входове на пещери в основата на стръмна скална стена. Почти като стария дом на Горгот в недрата на връх Хонас.
— Да — казах. — Пещери са. — Вече споменах, че Горгот имаше навика да трупа думи в себе си и накрая да изрича нещо безценно. Имаше и моменти обаче, когато предпочитах да трупа думите си на склад и да не изрича нищо.
Продължихме нагоре. По някое време прецених, че стръмният терен става опасен за конете. Оставихме ги на грижите на Сим и Грамло и продължихме пеша, влачехме се през тънък слой леден сняг. Синовете на Халрада бяха с пречупени била, назъбени, изковани в огън. Старецът им можеше да мине за обикновен връх без следа от кратер, поне докато не излазиш от заснежените ждрела и езерото не се ширне пред теб внезапно и без предупреждение.
— Сега доволен ли си? — Синдри се изправи до мен, огледа се и се качи на голям камък, който беше изгубил снежното си покривало в борбата със силния вятър. Самият той изглеждаше повече от доволен.
— Гледка и половина, а? — казах.
Горгот изкатери последната стръмнина, понесъл Гог на раменете си.
— Тази планина ми харесва — каза момчето. — Има сърце.
— Езерото е синьо — отбелязах. — Твърде синьо. Някакво багрило ли има във водата?
— Не е вода, а лед — обясни Синдри. — Е, на повърхността ледът се е разтопил, вода се стича и по склоновете на кратера, но в езерото е дълбока най-много метър. Отдолу е лед, целогодишно.
— Виж ти. Виж ти — измърморих. Ето, че вече бях сгащил два факта в кьошето.
Смъкнахме се малко под ръба на кратера и се прислонихме на завет под няколко щръкнали скали. Зяпахме необичайно синята вода на езерото и изядохме студения обяд, който ни бяха приготвили в кухнята на Аларик.
— И какво е сърцето на планината, Гог? — Хвърлих пилешките кости по нанадолнището и облизах мазнината от пръстите си.
Момчето не бързаше да ми отговори, даже затвори очи. Накрая каза:
— Старо, бавно, топло.
— Бие ли? — попитах.
— Четири пъти — отвърна Гог.
— Откакто започнахме да се катерим?
— Откакто видяхме дима, докато минавахме по моста.
— Орел. — Роу посочи бледото небе над нас. Посегна към лъка си.
— Погледът ти е остър както винаги, Роу. — Задържах ръката му. — Остави птицата да си лети.
— Е — каза Синдри, сгърбил рамене срещу студа, вятърът развяваше плитките му. — Сега какво?
— Бих искал да видя онези пещери — казах аз. Думите на Горгот май за пореден път щяха да се окажат безценни.
Поехме предпазливо надолу, начинание, което се оказа по-трудно от катеренето, сякаш Халрада не искаше да ни пусне. Камънакът се трошеше при всяка стъпка по нанадолнището, тънката ледена кора също не помагаше. На едно място Синдри се подхлъзна зле, но аз успях да го хвана за лакътя.
— Благодаря — каза той.
— Аларик няма да е доволен, ако загуби още един син в планината — отвърнах.
Синдри се засмя.
— Щях да се спра на дъното.
Горгот се спускаше след нас, тежките му стъпки оставяха вдлъбнатини в трошляка. Гог подтичваше встрани — по-добре да се хързулне, отколкото гигантът да го смаже с тежестта си, ако падне и го затисне.