Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
— В гората са — каза Грамло.
— Но не са влезли много навътре. — Макин остави фенера настрани. Светлината му се криеше под плътната качулка.
— Защо? — попита Грамло, като местеше поглед по черната линия на дърветата.
— Лунната светлина не стига там. Гората не е място, където да ходиш слепешката. — Повиших глас, за да ме чуят мъжете в гората: — Защо не излезете? Само ще поговорим.
Стрела се заби в стената на плевнята на метър над главата ми, последва я смях.
— Пратете приятелката си при нас, ако ѝ се иска още от същото.
Грамло направи крачка напред, но не беше толкова глупав да направи още една. Райк обаче направи две и щеше да направи още, ако не го бях спрял. Именно неговият брат, Прайс, беше измъкнал Сим от белпанския бордей преди години. Защо беше избрал да спаси едно дете, а да заколи всички други, заедно с курвите и техния господар, беше повод за догадки между братята, но Райк, изглежда, се гордееше с решението на брат си и държеше на момчето. И ако ви трябва доказателство, ето го — доказателство, че макар Бог да ни излива в различни калъпи, да прави едни здрави, други силни, трети красиви, отвътре ние си се правим сами, изграждаме се от глупави неща, чупливи, крехки неща — тръните, онова куче, надеждата, че Катерин ще види нещо ценно в мен. Дори елементарните и кървави щения на Райк са се родили от загуби, които той едва ли помни съзнателно, а само в сънищата си. Всички ние сме като непълна мозайка, нескопосани колажи от случки и страдание, хартиена броня срещу света. И онова, което ни прави човеци, са редките моменти, когато се сепваме, когато натегнатата пружина опуска и удря на свой ред. Тогава разбираме, че сме по-близо до Бог, отколкото сме си давали сметка. Върнал бях Райк, но трудно удържах себе си.
— Ще трябва да изчакаме до сутринта — каза Макин.
За жалост беше прав. И сигурно щях да се вслушам в съвета му, ако не беше Горгот, който идваше по уличката край плевнята. Странен екземпляр е Горгот, едновременно мъдър и много глупав. Луната светеше зад гърба му, превръщайки го в отлична мишена, че и голяма на всичкото отгоре. Изсъска стрела и Горгот изпъшка.
— Тук, идиот такъв! — извиках му и той докуцука при мен. Гог подтичваше в краката му. Макин вдигна фенера, но аз го спрях, преди да е вдигнал качулката. — Не е мъртъв. Може да почака.
— От една стрела нищо нема да му стане — измърмори Райк.
Светлина все пак се появи и видяхме стрелата — стърчеше от рамото на Горгот, забита само на два-три сантиметра, все едно плътта на левкротата беше твърда като дъб.
— Макин! Казах ти да не…
Но не беше Макин. Светлината се лееше от очите на Гог, гореща и жълта.
Можех да спра момчето, да го завлека зад някой ъгъл и да отложа отмъщението за сутринта, но огънят, който беше пламнал в Гог при вида на ранения Горгот, беше като отражение на друг, по-студен огън, разгорял се в мен, когато видях Сим да влиза куцукайки през прага на странноприемницата. Уморил се бях да отлагам, да отказвам. Затова хванах Гог за ръката, макар по кожата му да танцуваха призрачни пламъци.
Момчето ме погледна, очите му бяха ярки като звезди.
— Нека горят — казах му.
Нещо горещо се изля през мен, нагоре по ръката ми, през мозъка на костите ми, горещо като обещание, втечнена ярост.
— К’во ще готвите? — Шегичката звънна откъм дърветата, някъде отвъд стара паянтова кошара.
Двамата с Гог тръгнахме към гласа, вървяхме бавно, мократа трева съскаше при допира на босите крака на детето.
Гласове се надигнаха тревожно в тъмната гора. Стрела прониза мрака и падна далече от нас. Светещото дете беше трудна мишена, лъжеше окото.
Не бяхме изминали и десет метра, когато чухме съскането, като от хиляди змии, които съскат в мрака… или беше пара, която излизаше под налягане през кората на дърветата, чиито сокове възвираха. Смях заклокочи и в мен, по подобен начин, заклокочи и възвря, за да избяга от жегата. Гневът, който носех, се възпламени, стана твърде голям за тялото ми, отдели се от мъжете, които бяха наранили Сим, и се превърна в самоцел, самодостатъчна и всепоглъщаща, изригна в незабравим, великолепен екстаз.
Огнен слой се вдигна от Гог, заля ме като топла вълна. Дърво изригна в гората пред нас, първото от много, отломките летяха във всички посоки и избухваха в ярки пламъци. Пламъци облизаха стволовете, издигнаха се към младия пролетен листак, танцуваха с хиляди сенки. Всяко листо хвърляше сянка за миг, преди огънят да го погълне. Още няколко дървета изригнаха, после още и още, и скоро взривовете се превърнаха в постоянен рев от блестящи детонации. Кошарата се подпали, макар от най-близкия огън да я деляха двайсетина метра. Едната ѝ страна лумна изведнъж, сякаш я заля течен огън. Видях самотен стрелец да тича по края на гората с подпалени дрехи. По-навътре между дърветата горящи хора залитаха и падаха.