Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
Тази сила, братя, е като опиат. Дарява ти радост по-яростна от радостта на мака и по-бързо от него те изяжда. Ако Горгот не ме беше блъснал настрани и не беше грабнал Гог, двамцата нямаше да спрем, преди да сме изгорили и последното дърво, последната греда и покрив в Крайно. А може би и тогава нямаше да спрем…
Зората ни завари във влажната трева зад плевнята, в гората пред нас имаше димяща дупка с площ няколко акра. Гог отиде да разрови жаравата и се върна с лирата на Сим — дървената част беше изгоряла напълно, останали бяха само струните, споени и изкривени. Сим ги взе с малко особена усмивка, крива заради отоците от побоя.
— Благодаря ти, Гог. — Вдигна струните и ги тръсна. Чу се нестроен звук. — Простичка песен, но все пак сладка.
Песен безкрай в Крайно.
Видяхме дима дни преди да стигнем целта си, докато все още яздехме по границите на Тевтонските кралства. Сива колона се издигаше на мили в небето, висока като планина, че и по-висока, сякаш Сатаната се опитваше да опуши ангелите в рая.
Гледката разбуди любопитство у Кент Червения.
— Какво е това вулкан, Йорг?
— Вулканът е там, където земята кърви — отвърнах му. Сим и Грамло се приближиха да ни чуят. — Където кръвта ѝ извира нагоре. Стопена скала, като оловото, дето го топим при обсада. Излива се червена и течна от дълбините.
— Попитах те сериозно. — Кент обърна коня си и се отдалечи. Изглеждаше обиден.
След няколко дни вече надушвахме миризмата на сяра във въздуха. Фин слой черен прах покриваше новите листа, цели горички стърчаха мъртви, голи и сухи, чакаха някоя лятна искра да ги подпали.
Видиш ли тролските камъни, значи си навлязъл в Данско. Появяват се на кръстопътища, виждаш ги край потоци, в кръгове по хребетите. Големи каменни блокове със стари руни, руните на северните народи, които помнят мъртви богове, гръмотевичния чук и стария едноок, който виждал всичко, но казвал малко. Казват, че данците избирали за тролски камъни онези, в които съзирали очертанията на трол. Ако е така, значи троловете забележително приличат на големи камъни.
Вече бяхме видели няколко тролски камъка, когато един конник ни настигна на пътя. Дойде от юг, яздеше бързо, а когато се изравни с нас — забави.
— Добра стига — извика той, изправен на стремената. Местен беше, косата му сплетена на две плитки, всяка вързана в края с бронзово украшение във вид на змия. Имаше кръгъл шлем, също тънки мустачки, които преливаха в къса брада.
— Добра да е — отвърнах, когато мъжът се изравни с челото на нашата колона. Носеше на гърба си къс лък, от дисагите му стърчеше брадва с единично острие, в колана му беше затъкната кама с кокалена дръжка. Мъжът заобиколи Горгот отдалече и каза: — Трябва да дойдете с мен.
— Защо?
— Лордът на Маладон иска да ви види — обясни конникът. — А ще е най-лесно да дойдете с мен, нали? — Ухили се. — Аз съм Синдри, между другото.
— Води ни — казах. Нямаше да се учудя, ако в горичката наблизо войници чакаха в засада, а дори да не беше така, Синдри заслужаваше награда за храбростта си.
Следвахме го миля-две. Пътят ставаше все по-натоварен, хора пътуваха пеша, на коне и с каруци. От време на време чувахме далечен рев, почти като на лъва, който Тапрут беше затворил в клетка, но в пъти по-силен, и земята трепереше под краката ни.
Минахме покрай две сиви села и стигнахме до брега на тясно езеро. Когато планините ръмжаха, водата се къдреше от бряг до бряг. Крепостта в далечния тесен край на езерото изглеждаше направена от дърво и торф, само тук-там над основите белееха големи каменни блокове.
— Великата зала на Данския дук — каза Синдри. — Аларик Маладон, двайсет и седмият от рода си.
Райк изсумтя зад мен. Не си направих труда да му шъткам. Гласче говореше в тъмните кьошета на главата ми, чувах го, но не разбирах какво казва, стенеше сякаш — или беше тих вой? Каменно лице изплува пред вътрешния ми взор, лице на водоливник.
Мъже се бяха сбрали пред крепостта, някои работеха, други се готвеха да излязат на патрул, всичките въоръжени с брадва и копие и с голям кръгъл щит от боядисано дърво и обработена кожа. Конярчета притичаха да приберат конете ни. Както обикновено, Горгот и тук привлече погледите. Чух един мъж да мърмори: „Същински грендел.“ Сетих се, че като малък бях чел епичната поема за чудовището Грендел и юнака Беоулф.