Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
— Не бързай със стрелите — казах на Роу. Никоя стрела не можеше да спре тези двамата, освен отблизо и право в окото или шията.
Бих ги нарекъл чудовища, левкроти, грешки като Горгот, но бяха двама. Един говори за случайност, двама — за вид.
— Здравейте — казах аз. Прозвуча глупаво — самотен гласец в голямата подземна зала, но не се сетих какво друго да кажа, а не изгарях от желание да се бия с тях. Единствената съмнителна утеха идваше от факта, че двамцата гледаха към Горгот, а не към мен. Следяха го с черните си очи и не мигаха.
— Не ги ли чуваш? — попита отново гигантът.
— Не — отвърнах аз.
Тролът отляво се хвърли напред без предисловия от сорта на заканителни жестове или страховито ръмжене. Хвърли се към Горгот, протегнал ръце към лицето му. Горгот го улови за китките и го спря. Двете чудовища стояха лице в лице, счепкани, мускулите им играеха под кожата. Тролът дишаше бързо и шумно. Горгот громолеше посвоему. Не го бях виждал да се бори с някого, откакто бе подпирал решетката при портата на Призрачния. Пак тогава за последно го бях виждал да се изпоти. А иначе местеше камъни, разтоварваше каруци и вървеше всякаква черна работа без никакво видимо усилие.
Роу вдигна отново лъка си и аз повторно го спрях.
— Чакай.
Стояха вкопчени, напъваха мишци, от време на време преместваха крака за по-добра опора. Заострените нокти на трола дълбаеха бразди в скалата. Масивните стъпала на Горгот бяха като котва за огромното му тяло. Мускули се издуваха на буци, кости пукаха под натиска, слюнка хвърчеше от устите им с всеки хриплив дъх. Секундите се проточиха безкрайни, всяка дълга колкото минута. Усетих как сам забивам нокти в дланта си, кокалчетата ми бяха побелели върху дръжката на меча… един от двамата трябваше да отстъпи, нещо трябваше да стане. И ето, без предупреждение, тролът се строполи на пода, миг тишина, после Горгот нададе дълбок рев, от който мен ме заболяха гърдите, а на Роу му потече кръв от носа.
Горгот си пое дълбоко дъх и каза:
— Ще служат.
— Какво? — попитах, после: — Защо?
Тролът се надигна, изправи се и отстъпи заднишком към своя другар.
— Те са войници — обясни Горгот. — Искат да служат. За това са направени.
— Направени? — попитах. Държах под око троловете, готов да вдигна меча и да се защитя.
— Написано е в денка им — каза Горгот.
— От Феракинд?
— Много отдавна. — Горгот поклати глава. — Те са раса. Не знам кога са били променени.
— Строителите са ги направили, така ли? — попитах аз, все по-учуден.
— Може и по тяхно време. Може би по-късно. — Горгот вдигна рамене.
— Те са деца на Грендел — каза Синдри. Горкият, изглежда, срещаше затруднения да повярва на очите си. — Създадени са за война в пепелищата на Рагнарок. Чакат тук за последната битка.
— Знаят ли кой е изкопал тези тунели? — попитах аз. — И накъде водят?
Горгот замълча, после каза:
— Знаят да се бият.
— И това става. — Ухилих се. — Ти говориш с тях в главата си, нали?
Лицето на Горгот отново извърши подвиг в изразителността, този път на дневен ред беше изненадата.
— Да — каза той. — Май така излиза.
— И сега какво? — попита Синдри. Местеше поглед от единия трол към другия и плъзгаше разсеяно пръст по острието на брадвата си.
— Сега се връщаме — казах аз. Трябваше да поразмишлявам, а размислите ми се удават по-добре под дукски покрив, отколкото по брулени от вятъра склонове на вулкан или в подземията на смрадливи пещери. — Горгот, кажи на троловете, че ще се върнем, и да не казват на никого за гостуването ни.
Спрях за последно поглед върху двамцата. Мислех си какви ли поразии могат да свършат на бойното поле. Обичам да си мисля за такива неща.
— Да вървим — казах. „И да видим дали планинската ни разходка не е внесла известна промяна в личните ни перспективи.“
19.
Горите в Данско не приличат на никои други гори. Боровете растат гъсто един до друг и създават постоянен сумрак през деня и мастиленочерна супа през нощта, без значение има ли луна, или няма. Дебел килим от опадали иглички заглушава всяка стъпка и копито, само мъртвите клони шушнат едва доловимо в тишината. В онези гори е лесно да повярваш на всяка приказка за гоблини, която си чул да разказват край огнището в голямата зала. А когато отново излезеш на бял свят, под слънцето, разбираш, че тази земя са я завладели с дърварската брадва, а не с бойната.