Защитения

– Или какво? – предизвика я тя.

Бруна се ухили беззъбо и стовари тоягата си върху крака на Илона, с което предизвика писъка на по-младата жена. Допълни удара си с един в стомаха, Илона се преви на две и с това избликът ù приключи.

– Бързо, сега! – извика Стийв.

Захвърли горкия Ърни настрана и заедно с Гаред се втурна към старицата.

Бруна изглеждаше не по-съсредоточена, отколкото беше при нападението дървесния демон. Бръкна в шала си и извади шепа прах, който духна в лицата на двамата мъже.

Гаред и Стийв паднаха на пода, впиха ръце в лицата си и се разкрещяха.

– Там, откъде го взех това, Илона, има и още – каза Бруна. – По-скоро ще ви видя всичките ослепели, отколкото да оставя някой да ми нарежда в собствения ми дом.

Илона запълзя към вратата на четири крака, докато предпазваше с ръка лицето си. Бруна се изсмя и помогна на Илона да излезе с един здрав ритник по задника.

– Марш навън и двамата! – викна тя на Гаред и Стийв. – Вън, преди да ви подпаля!

Двамата тръгнаха пипнешком, стенейки от болка, удавили червените си лица в сълзи. Бруна ги насочвеше с ударите на тоягата си към вратата, както би направила с псе, което се е изпикало на пода.

– Ако не ви е страх, пак заповядайте! – разхили се бурно Бруна, докато тримата бягаха от двора ù.

***

Чу се ново тропане по вратата по-късно същия ден. Лийша вече беше станала и шеташе напред-назад, но още беше отпаднала.

– Сега какво? – изрева Бруна. – Не съм имала толкова много посетители откакто ми увиснаха циците!

Закрачи тежко към вратата, отвори я и видя Смит да стои отпред и нервно да кърши ръце. Очите на Бруна се присвиха, щом го видя.

– Аз напуснах – каза тя. – Намери Дарси.

И бутна вратата да я затвори.

– Почакай, моля те – примоли се Смит и посегна да задържи вратата. Бруна се намръщи и той дръпна ръката си, сякаш е била попарена.

– Чакам – каза Бруна изпитателно.

– Става дума за Анди – каза Смит. Имаше предвид един от мъжете, пострадали при атаката на демоните. – Раната в стомаха му започна да гние, та Дарси го разряза и сега кръвта му тече и от двете страни.

Бруна се изплю на ботушите на Смит.

– Казах ти, че така ще стане – каза тя.

– Знам – отвърна Смит. – Ти беше права. Трябваше да те послушам. Моля те, върни се. Ще направя каквото поискаш.

Бруна изсумтя.

– Няма да карам Анди да плаща за твоята глупост – каза тя. – Но ще запомня обещанието ти и ни за миг не си въобразявай, че ще ти се размине!

– Каквото поискаш – зарече се отново Смит.

– Ърни! – изрева Бруна. – Донеси ми платното с билките! Смит ще може да го носи. Ти помогни на дъщеря си да дойде. Отиваме в селото.

Лийша се опираше на ръката на баща си, докато вървяха. Беше я страх, че ще ги забави, но дори в сегашното си отпаднало състояние не изоставаше от тътрещите се нозе на Бруна.

– Би трябвало да те накарам да ме носиш на гръб – измърмори Бруна към Смит по пътя. – Старите ми крака не са толкова бързи, колкото бяха някога.