Възкресяване

Опуснах ръка, престанах да плещя и се втренчих в него.

— Как се казваш?

„Ще отговоря, че се казвам Нещо Стана — помислих си. — Името ми е Нещо, фамилията — Стана.“

Обаче казах:

— Джейми Мортън.

— Презиме?

— Едуард.

— Моето име?

— Чарлс Джейкъбс. Чарлс Даниел Джейкъбс.

Той извади кафявото шишенце с хероин и ми го подаде. Погледнах го и му го върнах.

— Сега не искам. Току-що ми даде.

— Току-що ли? — иронично повтори той и ми показа часовника си. Бяхме дошли към десет сутринта. Сега беше два и петнайсет следобед.

— Не може да бъде!

Джейкъбс ме изгледа:

— Защо?

— Защото всичко се случи мигновено. Освен ако… ако не греша. Греша ли?

— Да. С теб разговаряхме надълго и нашироко.

— За какво говорихме?

— За баща ти. За братята ти. За смъртта на майка ти. За смъртта на Клеър.

— Какво казах за Клеър?

— Че съпругът ѝ я тормозел, а тя мълчала цели три години, защото се срамувала да признае. Накрая споделила с Анди и…

— Казваше се Пол Оувъртън — прекъснах го. — Преподаваше английски в елитен колеж в Ню Хемпшир. Един ден Анди го причакал на паркинга и го смлял от бой. Всички обичахме Клеър — всички хора я обичаха, предполагам, че дори Пол Оувъртън я е обичал посвоему. Но с Анди бяха най-големите деца в семейството и помежду им имаше необичайна близост. Това ли ти разказах?

— Почти дословно. Анди казал: „Само с пръст да я докоснеш, ще те убия.“

— Какво друго ти разказах?

— Че Клеър напуснала мъжа си, извадила ограничителна заповед срещу него и подала молба за развод. Преместила се в Норт Конуей и започнала работа в друго училище. Шест месеца след съдебното решение Оувъртън отишъл в училището и я застрелял в класната стая, докато след часовете преглеждала контролни. После се самоубил.

Да. Клеър почина. На погребението ѝ нашето голямо, шумно и по принцип щастливо семейство се събра за последен път. Беше слънчев октомврийски ден. После потеглих за Флорида просто защото никога не бях ходил там. След месец вече свирех в Джаксънвил с групата „Червилото на Патси Клайн“. Бензинът беше скъп, а във Флорида беше топло, затова смених колата си с мотоциклет „Кавазаки“. Неразумно решение, както се оказа впоследствие.

В ъгъла на гаража имаше малък хладилник. Джейкъбс го отвори, извади бутилка ябълков сок и ми я подаде. Пресуших я на пет големи глътки.

— Опитай се да се изправиш.

Станах от стола, но залитнах. Джейкъбс ме хвана за лакътя и ме задържа.

— Дотук добре. А сега отиди до отсрещната стена и се върни.

Отначало залитах като пиян, но на връщане стъпвах нормално. Бях стабилен като бетон.

— Браво — похвали ме Джейкъбс. — Няма и помен от накуцването. Да се върнем на панаира. Трябва да си починеш.

— Нещо стана — промърморих. — Какво се случи?

— Леко преструктуриране на мозъчните ти вълни, предполагам.

— Предполагаш ли?