Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Колкото по-горещ ставаше нашият свят, толкова повече копнеех да слушам за неговия. Присядахме на сянка под някоя смокиня и забравяхме, че слънцето в този миг изгаря убийствено земята. Слушах омаяно как в неговата родина има езера, сини като лапис лазули, в които рибите били с големината на човек. Воините рисували по телата си с игли и черно мастило и се биели яростно като вълци; щитовете им били по-здрави от нашите, защото били направени от метал, който не можел да бъде пробит от копие или брадва. Тези мъже можели да будуват цяла луна, за да пазят жените и добитъка си; овците им били с толкова дълго руно, че опирало до земята, а козите били бели като сняг и с жълти очи. Ако някой враг приближал зад тези воини от севера, те прерязвали с един замах гърлото му.
— Ако това е вярно, тогава защо си роб?
Беше обидно да направя такава забележка към мъж, който някога е бил воин, после войник, а сега просто нисш роб на жени. Той може и да се засегна, но не го показа, просто сви рамене и попита:
— А ти защо си робиня?
Разсмях се.
— Не съм.
Изражението на Мъжа от севера показваше ясно, че не е съгласен с мен.
— Не съм — настоях аз.
Той ме погледна с тъга.
— Но ще бъдеш. Виждал съм го в моята родина.
Римляните завладели страната му, после предложили начин за спасение на победените. Мъжът от севера и неговите братя бяха избрали да живеят. Той бил качен на кораб и прекаран през Голямото море, после го отвели в Рим, преди легионът му да бъде изпратен в Юдея. В Рим бе видял чудни неща: бани с течаща гореща и студена вода, къщи, в които можело да се купят за една нощ жени и момчета за нищожни цени, магазини, в които се продавали чудовищни създания — слонове и змиорки, и големи риби с рога на главите си. Бе ходил в Колизеума, където тълпата се блъскала и минавала през гигантските каменни порти, за да гледа гладиаторските боеве. Не могъл да повярва на всичко, което видял с очите си; някои от тези гледки все още му се стрували като сън.
— Вярно ли е, че римляните пращат мъже да се бият с диви зверове? — попитах го веднъж.
— Хората не са по-различни от животните в очите на римляните — отвърна ми той, — може би даже ценят вторите повече, защото в последните си мигове мъжете често викат майките или любимите си и молят за милост, докато животните знаят как да приемат с достойнство смъртта си.
Спомних си за Бен Симон и за белега на лицето му, за звяра, който го бе сметнал прекалено горчив, за да го изяде. Попитах роба дали бе виждал хора да се бият с лъвове. Той кимна и каза, че гладиаторите се бояли най-много от лъвовете, дори повече от крокодилите, които плували в огромни цистерни с вода — докарвали ги в средата на арената върху дървени трупи, теглени със здрави въжета и вериги от повече от стотина мъже. Тези водни твари захапвали с уста жертвата си и я повличали към дъното, но все пак било възможно да се пребориш с крокодил, да забиеш нож между очите му и да се спасиш. Някои гладиатори оцелявали. Но щом лъвът нападнел, той не се отказвал. Биел се докрай, докато от противника му останели само кости.
— Защо питаш за тези зверове? — зачуди се робът след моите подробни въпроси.
— Понякога ги сънувам — свих небрежно рамене.
— Нека останат само в сънищата ти — посъветва ме Мъжът от севера, но от погледа му разбрах. Той знаеше, че крия нещо.
Пристрастих се към историите на роба и постоянно го карах да ми разказва разни неща. Някои бяха толкова изумителни, че не им вярвах. Говореше за животно, наречено „лос“, приличащо на дивата коза, която се среща в Юдея, но много голямо. Можели да го проследят лесно в снега, защото лосът търкал рогата си в кората на дърветата и по този начин оставял дири. В неговия свят лисиците ставали бели, когато паднел снегът, и после, след края на зимата, козината им отново се променяла в червено направо пред очите ти. Кълнеше се, че всички красиви жени в родината му имали същия червен цвят на косата като моя. Смеех се на част от нещата, които ми разказваше, защото не можех да повярвам, че в реките тече сребро или че чудовищата в океана са толкова пълни с вода, че я изхвърлят на струи във въздуха, че има глутници от стотици вълци, които се зоват помежду си в нощта с чисти, ясни гласове.
Ревка често ни наблюдаваше, докато бяхме в градините и полетата. Понякога, когато се връщахме в гълъбарника с празните си кошници, тя поклащаше глава и се мръщеше. Въпреки неодобрението й не можех да спра да слушам Мъжа от севера. Когато той говореше, не мислех за пустинята, нито за миналото, което ме зовеше, нито за греховете, които бях извършила; мислех за земята, която никога нямаше да видя, за преспите сняг, за мъжете с черни рисунки по кожата си, които прикрепват дъски към краката си, за да се плъзгат по снега с лекота, като мечките.