Дъщери на мрака

— Виж — поде Аш, — не искам да кажа, че убиецът на кози непрекъснато се спотайва някъде там в очакване да намушка с кол някое непредпазливо момиче. Но ако нещо все пак се случи, аз мога да се справя с това… — Той замълча гузно и след това лицето му се проясни. — Искам да кажа, че ние можем да се справим, защото ще бъдем двама.

„Добър опит, но въпреки това несполучлив“, помисли си Мери-Линет. И все пак в думите му имаше известна истина. Аш беше силен и бърз и тя имаше чувството, че той знае как да се справи с всякакъв противник. Въпреки че не беше виждала да го прави.

Сетне си спомни всичките й нападки към него, как му беше светнала в очите и как на няколко пъти го беше ритнала през краката, но той нито веднъж не се опита да й отвърне. Даже беше сигурна, че това изобщо не му е минало през ум.

Тя го погледна и каза:

— Добре.

— Мери… — намеси се Марк. — Виж…

— Всичко ще бъде наред — каза му Мери-Линет. — Няма да се отдалечаваме.

Мери-Линет подкара колата. Нямаше точна представа накъде се отправя, но със сигурност не й се ходеше на нейния хълм. Твърде много спомени бяха свързани с него. И въпреки онова, което каза на Марк, тя установи, че се отдалечава все повече и повече. Натам, където Лесковият поток и Бобровият ручей се срещаха и пространството между тях приличаше твърде много на тропическа гора.

— Това ли е най-доброто място да се наблюдават… звездите? — попита Аш неуверено, когато слязоха от колата.

— Ами, ако погледнеш право нагоре… — Мери-Линет се обърна на изток и отметна назад глава. — Виждаш ли онази най-ярка звезда там? Това е Вега, царицата на летния небосклон.

— Да. Всяка нощ през лятото тя се изкачва все по-нависоко и по-нависоко — каза Аш равнодушно.

Мери-Линет го погледна.

Той сви рамене.

— Когато прекарваш голяма част от нощта навън, се научаваш да разпознаваш звездите — обясни той. — Макар да не знаеш имената им.

Мери-Линет отново отправи взор към Вега. И преглътна.

— А виждаш ли… виждаш ли онова малко ярко нещо под нея, с формата на пръстен?

— Онова, което прилича на призрачна поничка?

Мери-Линет се усмихна едва-едва.

— Това е мъглявината Пръстен. Аз мога да я видя само с телескопа си.

Тя почувства погледа му и го чу да си поема дъх, сякаш искаше да й каже нещо. Но сетне той въздъхна и погледна отново към звездите.

Това беше съвършеният момент да й спомене, че вампирите виждат по-добре. И ако го беше направил, Мери-Линет щеше да се обърне към него в изблик на справедлив гняв и да му каже, че не желае да става вампир.

Но тъй като Аш не го направи, в нея отново се надигна недоволство. „Какво — мислеше си тя заядливо, — смяташ, че не съм достатъчно добра, за да бъда вампир ли? И защо изобщо те доведох тук, на най-пустото място, което можах да намеря. Да гледаме звездите? Не мисля така. Аз дори вече не знам коя съм — спомни си Мери-Линет с мрачна безнадеждност. — И имам предчувствието, че сама ще изненадам себе си по някакъв начин.“